 |
| Фотография: Личен архив на Станимир Карагьозов |
РЕЖИСЬОРЪТ НА МОНОСПЕКТАКЪЛА „ЗАБРАВЕНА ОТ НЕБЕТО“ ЗА СВЕТА НА СТАРИТЕ
БЪЛГАРИ, ЗА ОТНОШЕНИЯТА ИМ СЪС СМЪРТТА И ЗА ТОВА КАК ПО-ЛЕСНО ПОНАСЯТ ЖИВОТА
Познат ни е напоследък
от постановките на Театрална школа „Талантино“ – едни авангардни спектакли на
класически произведения, които сами по себе си са събития. Разликата между тях
и професионалния театър е, че актьорите са непознати на широката публика – иначе
режисьорските решения, костюмите, сценографията, въобще цялото отношение към
театъра и към неговата публика е нещо, до което мнозина не са се докосвали
преди това. След фурора на „Женско царство“, в който комедията се развиваше
дори в зрителския салон, а преди това и на „Полковникът и птиците“, Станимир
Карагьозов най-накрая осъществява отдавна замислен проект – моноспектакъла
„Забравена от небето“. Текстът по документалните разкази на Екатерина Томова ще
бъде интерпретиран на сцената от половинката на Карагьозов, актрисата Боряна
Стамболиева. Дни преди премиерата Станимир Карагьозов, който по принцип запазва
мълчание преди спектакъл, се съгласи да разкаже това, което му е на сърце, за
„Забравена от небето“.
Станимир Карагьозов: Това е работен процес и думите са
излишни. Аз винаги съм съгласен да говоря, но след спектакъла. За мен е важна
обратната връзка.
Artisto: Как се стигна въобще до този моноспектакъл?
С. К.: Бях запознат с текста отдавна, още от
1999-та или 2000-та година. Присъствах на един моноспектакъл на Златина Тодева
– точно по този текст. Ясно беше, че след него беше наложително да се запозная
с нея. Не можех да не отида и да й целуна ръка. Изумителна жена като
присъствие! После станахме и по-близки и разбрах, че не е играла кой знае какво,
играла е себе си. Но беше много уморена
след спектакъла... от емоции, разбира се. Тогава тя беше облечена в черно.
Очите й изпъкваха.
Бях си взел билет тогава, въпреки че можех да влизам без пари, като колега.
Но точно за този моноспектакъл си купих билет. После се оказа, че не могат да
пускат познати, защото всичко беше пълно, бяха продали дори правостоящите
места, имаше хора дори на прагчето на сцената! Беше в една камерна зала. Но
Златина така ни заля с тази енергия...
казах си „Боже, Господи, какво разбирам
аз от театър!“
Плаках почти през цялото време. Първо, от изумлението ми, че
говори на родопски диалект, а в живота тя говори изключително правилен книжовен
български език, има хубав изказ. Тя се беше срастнала с кожата на героинята.
Емоцията ми тръгна на десетата минута, и то не защото нещо драматично се беше
случило, просто катарзисът ми тръгна тогава, вместо в края на представлението.
И когато научих, че книгата е преиздадена през 2014-та година, се върнах към
текста.
Сега останахме по-свободни с Боряна от работата след „Женско царство“ и й
казах – дай да го направим сега, за да го приключа преди „Глупаците“ и „Хотел
между тоя и оня свят“.
А.: Споделихте, че Боряна има по-особено мнение за
текста.
С. К.: Снощи пак говорихме. Не че има по-особено
мнение за текста. Тя е изключително чувствителен човек и когато чете текста,
говоря за първо четене, тя ти го поднася с отношението, което има към смъртта –
тъжно, тегаво, драма, гласът й става по-тих, пък един такъв започва малко да
свисти, да започнеш да я съжаляваш. Но тя така го усеща. Една напевност такава,
адски неприятна, защото много те отдалечава от истината. Ти наистина го приемаш
тъжно, наистина ти става болно, но ако ще го правиш на театър, ти не можеш да
го приемеш така. Ако почнеш с тази напевност, защо ще е театър тогава? Излез и
го прочети!
Започнаха репетициите и тя пак така – както го чете, така и си тръгна.
Казвам й – този текст ти го слагам в устата, защото знам, че от там той ще
излезе по най-прекрасния начин. Защо така те влачи? Ще приспиш хората! На
моноспектакъл ако на десетата минута не си ги грабнала, ще започнат да кихат,
да кашлят, да се разсейват, да си гледат телефоните, и на петнайстата минута
могат и да напуснат салона. Но на нея това си й е рожбичка и така си го е прегърнала.
Обясних й – „Това е един човешки живот. Как мислиш, че тази жена си е изкарала
целия живот? Кахърна ли? Не виждаш ли колко неща е направила? Това е ден след
ден! Тя се е усмихвала, и е ходила и е пазарувала, и незнам си какво, копала е,
дишала е въздух... какво си мислиш ти, да я ограничиш в тая кахърност?“
Единственото, което е по-специално в живота на тази жена, е че тя от малка е
свикнала със смъртта. И даже много по-лесно минава живота й, защото тя просто е
свикнала.
Когато загубиш и майка си, и татко си, и други в такива ранни години,
ставаш много по-силен, но смъртта не е вече заплаха. Нямаш вече какво да губиш.
Мъката е при едно, при второ, при трето, но ти вече претръпваш, сетивата ти са
абсолютно притъпени. И тази самота трябва да избие нанякъде. Създаваш си един
микросвят, в който си позволяваш всичко да направиш. И когато няма кой да ти
каже „Това не е добре!“, ти можеш всичко да направиш. Няма кой да ти казва, че
полудяваш, защото ти не го осъзнаваш. Тази бабичка съм я направил малко луда.
Тя е малко като малките деца – не осъзнава къде е сън, къде е реалност. Правя я
да си говори непрекъснато със Свети Георги. Тя му държи сметка. Няма с кой –
иконата е там и тя с него си говори. Всеки ден едно и също. Това, че се люшка
от едно настроение в друго е по-важно за мен, отколкото нещо друго. Вземи една
съвременна баба, забита в една панелка. Какво й е? Гледа си сериалите, полудява
си кротко, от всичко недоволна, изисква – тази защо да е по-различна?
Та снощи пак си говорихме с Боряна за микросвета на тази бабичка, изграден
специално от нея. Бетонен! Самотата сама те води. Тя не се оплаква от това.
Обаче полудява в тази самота, без да се усети – цялото това тъкане, за да
остане нещо. Да остане, но за кого? Чергите надживяват човека. Но за кого остават?
Той няма да се върне. Дали ще останат тези черги – на кого?
Но това е злобата
да се пребориш с това и да направиш живота си значим!
Ако ги няма тези черги,
какво се случва с нея? Тя нищо няма да остави след себе си! Но въпросът е на
кого ще ги остави – и тя полудява на тая тема. И така в нейните най-силни
моменти по време на спектакъла тя започва да тъче. Изпада в криза и започва пак
да тъче... И това нея я държи и отмъщава на смъртта. „Ти ми взимаш всичките
близки, но аз ще продължавам да тъка!“. И тя влага в чергите си някакви черти
на близките си. Откачена работа! Съпротивителните й сили работят в тая посока.
Но ако е еднопластова и само едно добро бабе, което чака синчето си, няма да е
интересна на хората. Няма само добри хора. Всеки има своите лудости и
странности. Не можем да я оставим недокосната от външния свят, достатъчно е
докосната от смъртта на близките.
А.: Този спектакъл показва какви са възрастните хора
днес, така ли да разбирам?
С. К.: На моя спектакъл дойде една моя приятелка,
майка на моя съученичка. На седемдесет години. Винаги е била изумително стилна
жена, сега дойде наистина впечатляващо – бяла риза, права пола, с перлите,
косата фризирана „на вафли“, изумителна! А е на седемдесет! Какви са
седемдесетгодишните днес? Аз съм на петдесет и нося раница и маратонки и така
ще си отида и до седемдесет, защото няма да си променя стила на обличане, нито
удобството. А следващите седемдесетгодишни ще са татуирани целите, с пиърсинг и
обеци навсякъде, а другите вече ще са космонавти – не знам какво ще е! Защото
просто утрешните седемдесетгодишни днес са с татуировки. Погледни само –
майката е на четирсет, дъщеря й е на двайсет, обаче няма разлика между едната и
другата.
А.: Разбирам, че началото на изграждането на
този образ е било трудна задача за Боряна. Как се получи?
С. К.: Боряна има роднина, която е точно такъв
образ. Тази жена е загубила всички близки – син, мъж; за нея няма семейство,
светът свърши. Имаше куче – и то умря! Казвам на Боряна – ти имаш такъв ярък
пример пред себе си! Тази жена има още две сестри. Онзи ден се събрали трите и
тази жена започнала – ох, защо не ме прибере Господ, така и така ми се случи,
няма вече за какво да живея... И едната от тях казва „Стига се заиграва с тоз,
ма! Не забравяй, че е мъж! Какво му се слагаш на тези години! Не те ще, щото си
дърта!“ Хуморът веднага идва. За тези неща говорим – виж колко е мъдра тази
жена! На нея й е ясно, че сестра й се чувства зле след загубата на семейството
си, ясно е и че ще умре някой ден; но не става, когато ти искаш!
И тя трябва да
живее по някакъв начин въпреки случилото се!
На помощ идва хуморът, с който да
преживееш по-лесно нещата. Имаме много ярък пример за тази постановка.
А.: Глупав въпрос, но ми става все
по-любопитно, затова ще го задам. „И получи ли се?“
С. К.: Вече двама човека гледат постановката в
течение на работния процес. Хореографката е една от тях. Каза „Не мога, трябва
да тръгвам, но малко ще седна...“ Седна, но не можа да стане до края. Стиска ми
ръцете през цялото време. Друг, който гледа, е костюмографката ни. Тя казва „От
първото изречение човек се потапя в историята и не може да излезе!“ Казах на
Боряна – тези жени, и двете, не виждат театър за първи път. И след като ги
грабва, значи ще грабне и другите. Не можеш да си отлепиш очите, не можеш да се
разсеяш.
Гледайте моноспектакъла „Забравена от небето“ на 28 ноември от 19 часа в зала
„Куклен театър“.
Интервюто взе Гергана Стоянова
Няма коментари:
Публикуване на коментар