 |
| Боряна Стамболиева като Дафина в моноспектакъла "Забравена от небето" |
Боряна Стамболиева е актрисата, която
предизвика прецедент на бургаската театрална сцена – още в първия си
моноспектакъл „Забравена от небето” по документалните разкази на Екатерина
Томова, без да е известно на публиката име, напълни залата на Кукления театър и
задържа вниманието на публиката до края на представлението. Боряна е отскоро
актриса – по професия е преподавател, а излизането й на сцената е може би само
случайност. Но… явно е било нещо, което задължително е трябвало да се случи.
Четири месеца след първата постановка
на „Забравена”-та представата за Боряна Стамболиева продължаваше да съществува
като една прегърбена суха родопска старица, която фанатично търка дъските на
скромния си дом. Съзнанието по никакъв начин не можеше да извика истинския
образ на истинската Боряна – тя просто го беше убедила, че тя е Дафина,
героинята. Докато най-накрая срещата с нея разкри една очарователна фина дама.
Аrtisto: Когато Ви видях за първи път, бяхте старица, която
търкаше дъските на стълбата на къщата си. Дълго време после опитвах да си
представя как всъщност изглеждате в реалния живот и не можех да отгатна
истинските Ви черти по тези на Дафина, героинята Ви.
 |
| Боряна Стамболиева |
Боряна Стамболиева: Снощи си мислих – винаги съм била по-интровертен тип, повече слушам,
отколкото говоря. Сега ми се струва дори, че с годините все по-малко имам нужда
да говоря. Може би работата в театъра ми дава това усещане – когато
интерпретираш чужд текст, не те ограбва толкова, а напротив. Знаеш, че ако
трябва да говориш за силна емоция, например за любовта – никой не може да
обясни какво са чувствата вътре дълбоко в него. Дори когато говори за това, има
едно усещане за недоизказано. От друга страна това, което казваш, в отсрещния
се интерпретира на база на това, което е човека отсреща. Когато започнах да
работя този текст, той ми подейства като огромен емоционален шамар. Не можех да
си представя, че тази емоция, която мен ме завладя, ще може да излезе и хората
да усетят това! Дори преди премиерата, когато срещах и канех приятели, им
казвах „Много е хубаво, текстът е прекрасен, задължително трябва да се чуе!“,
се чудех дали наистина хората ще се развълнуват. Смятах, че е достатъчно да се
прочете, чуе, види, и човекът отсреща ще изпита същата емоция като моята. В
следващия момент си помислих дали хората ще успеят да усетят това, което аз
усещам, дали няма да „изпортя“ текста?
Когато след всеки спектакъл хората
започват да изказват поздравления, аз се затварям като охлюв. Не съм излишно
скромна, аз знам възможностите си, знам какво съм направила, какво мога и какво
не мога, но това се дължи на страх дали ще съумея да предам думите на автора
през моята емоция. Но тази баба съвсем добре си я усетих. Даже имахме сблъсък с
Миро (режисьора Станимир Карагьозов) – тъй като аз имам сблъсък със смъртта,
моята първа реакция е „сълзливата история“. Но той ми каза – Дафина, героинята,
е жив човек. Ти също си жив човек. Не може през целия живот на този герой той
да е в перманентно сълзливо състояние. Той е човек, защото е жив, защото е
различен, и ще се усмихне, и ще наругае, и ще изкрещи – ще изпита цялата
палитра от чувства. Това, че му се е случила срещата със смъртта, не означава,
че той не е жив човек. Макар че променя! И не знам дали ги прави по-мъдри, или
по-тъжни. А може би и двете. Но ми е в душата тази героиня, близка ми е и ми
става все по-близка, може би точно защото се борих с Миро за нея. Той даже ми
каза заради нея „Явно ти си актриса, която не подлежи на режисура!“
 |
| Превъплъщението в Дафина. |
А: Самото действие
в моноспектакъла се развива на възприето като магично място – Родопите.
БС: Аз самата съм
живяла там като много малка – от годинка до първокласничка. Живяхме с
родителите ми в Златоград, където беше командирован баща ми. Там, в този район,
когато отида, имам чувството, че въздухът е различен, трепти по различен начин,
хората са различни. Не бях си ходила отдавна. Когато се „прибрахме“ от там,
майка ми ми казваше в края на учебните години – като завършиш с отличен, ще
отидем в Златоград. Нямахме роднини, но останаха приятели там. На следващата
година пак така ми казваше. И така... близо трийсет години! След загубата на
съпруга ми ме завъртя въртележката на оцеляването – работа на две места,
отглеждане на сина ми сама. В един момент се усетих като че ли съм хамстерче –
тичам в колелото на въртележката и... нищо! По време на пролетната ваканция му
казах „Ицо, отиваме в Златоград!“ Сложихме по две блузки в сака и отидохме за
четири дни. През тези четири дни аз опознах детето си! Разговаряхме толкова
много, колкото не бяхме разговаряли след смъртта на баща му. Нямаше го
„големият враг“ компютъра и си говорехме. Разхождахме се, край нас минаваха
хора и поздравяваха. Той се стъписваше в първия момент, питаше „Познаваш ли
тези хора? Те ни поздравиха!“ Казах му – „Хората са така, поздравяват!“ В
следващия момент и той започна да поздравява. Та наистина хората са различни
там. Дори младите. Не знам защо – затвореното общество там. Искаме да се
отваряме към света, но така губим.
А: Това за Вас е
първи моноспектакъл. А това е най-трудното в театъра – ако не грабнеш желанието
на хората още от първия момент, си се провалил.
БС: Да, затова ми
е винаги толкова трудно да извадя онзи смях, с който започва представлението. След
това тръгват нещата... Ами страшен си е моноспектакълът. Аз не смея да се
нарека „актриса“, аз съм огромен почитател на това изкуство. И никога не съм си
мислила, че ще посмея да направя моноспектакъл. Може би от позицията на зрител,
който смята, че това е привилегия на най-големите актьори. Друго си е да имаш
партньор на сцената, да имаш на кого да се опреш.
 |
| Боряна в живота... |
А: Как се случи
така, че излязохте на сцена?
БС: Аз бях дете,
което участваше във всякакви училищни дейности – нямало е нещо в което да не
съм участвала, било спорт, школа или друго. Относно театъра – участвах в кръжок
„Художествено слово” и се изявявах в рецитирането. Реших, че ще кандидатствам
във ВИТИЗ, скъсаха ме на втори кръг и аз много се обидих. Не бях ходила на
уроци да се подготвя и имах усещането, че съм човек, който силно въздейства. И
като разбрах, че не ме харесаха, казах, няма да кандидатствам повече! Имам и в
киното изяви като дете – в „Петимата от Моби Дик”, където съм на четири години
и съм детето с най-големия домат в ръцете си. Участвала съм и в една
немско-българска продукция, която не знам дали видя бял свят. Та влечало ме е
винаги, но като не стана с ВИТИЗ – на малкия подиум, пред черната дъска. Но
професионално никога не съм била на сцена.
Една колежка от училището в кв. Банево каза, че в
читалището организират театрална трупа. Веднага казах „Ами хайде, дай да
отиваме!“ Първо направихме „Михал Мишкоед“, където аз изиграх мъжката роля,
тази на Михал. Бях удостоена за първа награда за главна мъжка роля на фестивал
в Драганово. Много беше интересно, защото когато обявиха наградата
за главна мъжка роля, публиката чу женско име.
 |
| ...и Боряна в роля. |
А: Забелязах, че
сте изиграли доста мъжки роли. Силови роли. А всъщност не сте груб човек, а сте
изключително фина жена. Режисьорът Станимир Карагьозов също казва за Вас, че на
сцената сте доста различна, отколкото в живота. Как влизате в такива роли?
БС: Не знам, може
би всичко тръгна точно от Михал. Не съм сигурна как се получава. Понякога
хората в живота искат да видят как е от другата страна. Аз никога не съм била
властна, даже напротив. И може би ми е интересно да видя другата си същност. Но
ми се получава, като се замисля.
А: И сега София?
БС: Много ми е
странно – трябва да си разположа героинята на непознато място. И това ме
вълнува. Дали масата, която има там, ще пасне на интериора, дали покривката й
ще покрие несъвършенствата й, защото не можем да изпратим всичко. Това не
означава, че не ме вълнува срещата с публиката – на представлението в София ще
присъстват важни за Станимир хора – професор Сейкова, доцент Манолова и много
други. Ще наблюдават неговата работа.
 |
| Един от най-въздействащите моменти от спектакъла - Дафина втъкава живота и мъките си в чергите си. |
А: Предизвикахте
странен прецедент със „Забравена”-та – моноспектакъл без актьор тип „мечка”
(популярен и събиращ публика още с името си), и разпродавате всяко
представление дълго преди датата. Премиерата още не се беше състояла, когато
обявихте втора дата и продадохте първите билети. Как се случва това в наши дни,
когато на изкуството не му е никак леко?
БС: Голяма част
от публиката са наши приятели. Разбира се, хората имат нагласата да отидат в
театралния салон, за да разпуснат. Не им се гледат тежки представления. И
когато знаят, че ще се сблъскат с тежък текст, който хваща за гърлото, това би
ги демотивирало. От това се притеснявахме, а и имаше и такива хора. Разбирам ги
– въпрос на решение. Но Станимир много се ядосва на такива изказвания; казва „До
кога ще смятаме, че изкуството е само за забавление, то не е само за това!” Но
мисля, че има светлина в тунела. Хората се връщат в салона. Изграждат си
критерия за хубавите неща.
Интервюто взе: Гергана Стоянова
Благодаря,Гери!
ОтговорИзтриване