„ИСТИНАТА“ ЗА АМЕРИКА: КАК ВИДЯХА ИЛФ И ПЕТРОВ САЩ ПРЕЗ 1935 ГОДИНА

 Статията е публикувана на 23 март 2016 г. в списание „Interview“ (http://www.interviewrussia.ru). В електронния сайт на списанието не е посочен автор. Снимки – списание „Interview“.

 Страна на крайности, където всичко е too much. „Даже стридите са в пъти по-големи. Като котлети“. Така съветският писател Иля Илф видял Ню Йорк. Такъв и го е заобичал.

 През 1935 година вестник „Правда“ изпратила кореспондентите Иля Ифл и Евгений Петров на пътешествие в САЩ за три месеца и половина. След завръщането у дома през 1936 г. те написали своята знаменита книга „Едноетажна Америка“. За осемдесетгодишния юбилей на ръкописа „Interview“ се сдоби с картички, снимки и писма на Илф, които той изпращал от Ню Йорк на жена си Мария и дъщеря си Сашенка (наречена Пиг). В тях писателят споделя със своите „скъпи дъщерички“ впечатленията от грамадните сгради и срещите с Хемингуей, разказва за „твърде еротичните“ негърски танци в Харлем и лудостта на местните жители по прясноизцедените сокове.

НЮ ЙОРК, 8 ОКТОМВРИ 1935 ГОДИНА

 Скъпа Марусичка, получих телеграмата ви и силно ви целувам вас двете. Благодаря ти, скъпа моя дъщеричке! Исках да ти пиша още вчера, но акостирахме в пристанището чак в пет вечерта, после имаше всякакъв вид формалности, в града се озовах чак вечерта, разходих се час и половина и така се впечатлих, че не ми се намираха вече сили. Когато пристигнах в Ню Йорк и се скитах из него, изпитвах чувство на гордост, че хората могат да издигнат такива грамадни сгради. Виждат се от петдесет километра и се издигат като стълбове дим. Отначало се настанихме в старомодния хотел „Принц Джордж“, където има много добра прислуга от негри, но вече днес се преместихме в големия съвременен „Шелтън хотел“. Живея на 27-мия етаж, от прозорците се вижда този отчаян град... Никакви снимки, разбира се, не дават представа за това. Боя се, че за него даже не трябва да се разказва по този начин, че това да става ясно. Днес се видяхме с нашите издатели; след дни, оказва се, излиза новото издание на „Златният телец“ и ще ни дадат някакви, както се видя, не много, пари. Консулът ни покани да попътуваме с него за две седмици в Чикаго, Детройт и на други места в този район. Той се движи с автомобил. Ще пътуваме през Канада. На 19-ти ще тръгнем и отново ще се върнем в Ню Йорк. Тук ще останем още седмица и ще започнем своето пътуване из страната.

 Довиждане, скъпи дъщерички! Утре ще ви пиша още! Твой мъж Иля.

Картичка с горгоната от покрива на Нотр Дам де Пари, Ню Йорк,
15 октомври 1935 г., бележка между редовете: "Показвайте на бавачката тази химера,
за да я плашите", картичка с изглед към синагогата в Прага, Ню Йорк, 17 октомври 1935 г. 

НЮ ЙОРК, 17 ОКТОМВРИ 1935 ГОДИНА

 Скъпа приятелко, забравих да Ви пиша за двете хиляди, които трябва да се платят за съда. Първо – две хиляди са от нас двамата, второ – тези пари трябва да ни ги удържат от „Всероскомдрам“, където сме съобщили, още докато бяхме в Москва, трето – цялата тази работа е поръчана от Крупнов. Обади се, моля те, на Валя Катаев, разбери от него телефона на Крупнов и предай на Крупнов моята молба да съобщи в театъра, че парите ще им бъдат преведени стриктно. Вчера се проведе прием в консулството. Имаше сто и двадесет души критици, издатели, критички, деятели и особено деятелки на изкуството. Тук ни познават достатъчно добро и се отнасят добре. Освен това, тук беше Бурлюк, стар и леко пиян, но симпатичен. Беше и Мамулян, режисьрът на „Кралица Кристина“, който ние, струва ми се, заедно видяхме на кинофестивала. Той ще ни води на негърската опера, която наскоро е поставил. Всички говорят, че е фантастична! Приемът мина за мен добре, и много не се изморих. Редът е такъв: консулът с жена си стои на площадката на стълбите и посреща гости. Ние стоим зад тях, представят ни. Гостите казват нещо приятно и се отделят в тържествената зала да пият водка и пунш. След това идват други, също нещо говорят и се отделят на пунш. После по мъничко започват да си отиват. Ние през цялото време стоим на площадката, здрависваме се и се прощаваме. Не трябва да си тръгваме, докато всички не си отидат, да пием и ядем също не трябва. Това продължава три часа. Много интересни хора и страната също. Сега гледах „Квадратурата на кръга“, която върви на Бродуей. Много старомодна, не голяма зала. Човек с цилиндър купува билет на касата. Предайте на Валя, че първият човек с цилиндър, когото видях в Ню Йорк, си е купил билет за неговата пиеса. В началото на представлението пет американци с лилави ризи изпълняват руски народни песни на малки китари и грамадна балалайка. После вдигнаха завесата. Зад син прозорец вали сняг. Ако покажеш Русия без сняг, директорът на театъра могат да го полеят с керосин и да го запалят. Действащите лица играят всички три действия, без да свалят ботушите. В ъгъла на стаята стои червено знаме. На публиката пиесата й хареса, смеят се. Играят не гениално, но не зле. Цената на билетите е средна. Вмъкнати са няколко бродуейски шегички, от които авторът би се намръщил. Освен това краят е преработен много сериозно и философски, доколкото Лайънс и Маламут, преработилите пиесата, могат да бъдат философи. Нищо антисъветско нямаше така или иначе. На Маламут обаче препоръчахме да махне шегите и философиите. Всъщност те изобщо не помагат на пиесата. А така не е лошо. (...) Следващата седмица ще отида в Хартфорд при тримата ми чичовци, баба и леля. Забравих да ти пиша, че преди пътуването във Вашингтон пътувах с консула на панаир в Денбюри. Това е на три часа път с автомобил от Ню Йорк. Там видях и автомобилни състезания, развлечение изключително мрачно, палячовщини, изложба на крави, продавачи на лекарства и играчки, които изнасят цяло представление, цялото от Хенри и „Децата на цирка“. Бях снощи на „бурлеска“. Това ревю е за 35 цента. Тук много ги има. Вулгарно е съвършено фантастично, и затова е интересно. Теб и златната Сашенка целувам силно, време е да вървя да спя. Довиждане, скъпи мои! (...)

Светлинна реклама на нощен Бродуей, 1935 г.

НЮ ЙОРК, 20 ОКТОМВРИ 1935 ГОДИНА

 Скъпо момиче, получавате ли моите писма? Във всяко писмо задължително ми казвайте какви писма сте получили и от къде. Много Ви моля! Нещата се нареждат донякъде добре. Тук, в Ню Йорк, се очертава да остана още седмица и половина – две, а може би и малко повече. Всичко зависи от това как ще тръгнат нещата. В голямото пътешествие из Америка сме. От тук – в Калифорния и от Калифорния – назад през южните щати... Сега, както стана ясно, ще купуваме кола. Но още не зная нова кола ли ще вземем или поддържана стара. Освен това ни предложиха да пътуваме даром на парахода на банановата компания в Куба и Ямайка. Пътят до там и обратно ще отнеме дванадесет дни. Искаме да го направим след голямото пътешествие. Не се плаши, дъще, всичко ще отнеме не толкова много време. Скъпи мой приятелю, съвсем не си представя как живееш и каква е сега нашата Сашенка. Още веднъж те моля да ми изпратиш снимки, твоя и на нашата Пиг. Днес цял ден съм в града. Само час шофиране от Ню Йорк – и вече е съвсем дива скалиста природа, свеж вятър и тихо, като на Клязма. Домакинът по случай пристигането ни покани множество гости, получи се нещо като консулския прием, което понасям с усилие. Откакто съм в Америка, двама души са ми донесли свои книги, за да получат автограф от автора. На приема у консула – петнадесетгодишна американка, която заяви, че няма да прочете „Дванадесетте стола“, тъй като са й казали, че краят е лош, а тя книги с лош край не чете, а днес Стюарт Чейз, много известен икономист. Той нищо не каза по повод на лошите краища. Може би вече е пристигнало писмо от теб, но днес е неделя и консулството не работи. (...) Правя фотографии и снимките се получават хубави. (...)

Картичка с изглед към парижката църква "Св. Мадлен", Ню Йорк, 18 октомври 1935 г.;
картичка с изглед към "Златната уличка" в Прага, Ню Йорк, 19 октомври 1935 г.

Снимка горе, от ляво на дясно: Соломон Трон (прототип на мистър Адамс в "Едноетажна Америка"),
роднина на Илф и самият Иля Илф, Хартфорд, щат Кънектикът, 22 октомври 1935 г.; Снимка долу, от ляво на дясно:
Евгений Петров, роднина на Иля Илф, самият Илф, Хартфорд, щат Кънектикът, 22 октомври 1935 г.

НЮ ЙОРК, 26 ОКТОМВРИ 1935 ГОДИНА

 Мила дъще, не успях да ти пиша вчера. Дос Пасос се оказа с широко лице, оживен, почти плешив. Той малко заеква, всяка фраза започва със смях. Но когато престане да се смее, се изяснява, че има много тъжно и сериозно лице. Сега свършва нова книга. Тя се казва „Големите пари“. Вдругиден ще обядваме с него. Обеща да ни даде писма, така че ние по пътя, по време на пътешествието ни, да се запознаем с някои хора. Той много ми хареса и ние много добре си поговорихме с него, разбира се, с помощта на преводача. Той се облича небрежно, както се полага на един писател. Въобще тук мъжете не обръщат свръхестествено внимание на дрехите си. Понякога. Аз също понякога през цялото време. Американците търчат, и аз също търча. Но се уморявам мъничко и живея сравнително умерено. Вечер ям портокали. На гладно също ям портокали. Преди закуска изпивам чаша портокалов сок. Всякакви видове сокове – това е чисто американска особеност. Те ги пият задължително няколко пъти на ден. Преди обяд изпиват чаша доматен сок. До там още не съм стигнал! Има още бананов сок. Не е много вкусен. После има сок от грейпфрут. Това е грамаден лимоно-портокал. Въобще американците ядат здравословна храна – много тревни зеленчуци, наистина много зеленчуци и плодове. Ако не го правеха, то в техния Ню Йорк щяха много бързо да се поболеят. Обаче пият стабилно. Без коктейли не минава нито една среща. При нашия издател даже в самото издателство има хладилен шкаф и разговаряйки с нас, той бързо праи някакъв коктейл и го оставя на масата. При това той действа така ловко, като че ли никога не е издавал книги, а винаги е работил в бар. (...) Днес ходих из града и снимах. Представи си какво стана. Фотографът, на когото дадох да разпечата снимките, всичко изпечатал, и по пътя към мен изгубил всички снимки. Ще му се наложи да започне отначало. Яд ме е, че не мога да ти ги зпратя днес. После сигурно ще минат няколко дни. Ще ти бъде интересно да ги видиш. Там има малко от Варшава, Париш, Хавър, после парахода и Ню Йорк. Само мен ме има много малко, защото винаги аз снимам, а мен няма кой да ме снима. Но понякога ме има. Чакам вашите снимки с голяма надежда. Обикнах този град. Можеш да го обикнеш, въпреки че е прекалено голям, прекалено мръсен, прекалено богат и прекалено беден. Всичко тук е грамадно; всичко е по много. Даже стридите са твърде големи. Като котлети. Като си дойда, всичко ще ти разкажа, дъще. Ако остане какво да се разказва. Писмата ми стават все по-дълги. (...)

Картичка с джазовия оркестър в "Libangi Club", Ню Йорк, 29 октомври 1935 г.

Снимка горе: Шествие в чест на отец Дивайн (Джордж Бейкър, 1878-1965) по време на Великата депресия,
основател на на религиозно международно движение на мисията на мира; фотография - Иля Илф, Харлем, 1935 г.;
Снимка долу: "Ролс Ройс"-ът на отец Дивайн; фотография - Иля Илф, Харлем, 1935 г.

НЮ ЙОРК, 29 ОКТОМВРИ 1935 ГОДИНА

 Скъпа моя Марусинка, искам да ти напиша как живея. Какво съм правил последните дни? Оня ден видях Хемингуей. Той е голям, як и здрав мъж. Пита не познаваме ли Кашкин. От къде на къде Хемингуей пита за някакъв си Кашкин? После се оказа, че Кашкин му е превел „Смърт следобед“ на руски език. Хемингуей носеше фланелени панталони, жилетка, която не отиваше на могъщите му гърди, и в домашни пантофи на бос крак. Много привлекателен и някакъв много мъжествен човек. Хареса ми. Покани ни да го посетим в малко градче в най-южната точка на Флорида, където живее, в Кий Уест. Обещахме, но ние само обещаваме, а кога ще успеем да го направим – не е ясно. Изобщо не можем да се измъкнем от Ню Йорк, ту едно ни задържа, ту друго. Ту ние сме заети, ту се надяваме да получим още пари, много неща. После Дос Пасос ни заведе в ресторант „Холивуд“ на Бродуей – да обядваме. Той каза, че ще видим мечтата на обикновения нюйоркчанин. Наистина, това беше щастието на матроса, слизащ на брега след двугодишно плаване. Насред зала, на ниска естрада, танцуваха момичета и девойки, полуголи, три четвърти голи и девет десети голи. Лицата на момичетата бяха тъпи, или жестоки, или направо жалки. Ресторантът – пълен. И всичко това в седем часа следобяд. После Дос с жена си седнаха в стария си „Крайслер“ от 27-ма година, който пазеше на съседната улица тяхното голямо, отдавна неподстригвано куче, а ние отново дадохме обещание. Обещахме му задължително да отидем в Кий Уест, където той също щял да живее. После отидохме да се разхождаме, попаднахме в Харлем, част от Ню Йорк, където живеят само негри, и влязохме в ресторант „Ю бенги клъб“ да погледаме негърски танци. Танците бяха интересни, но твърде еротични. На масата заедно с нас се оказа Робисън (Пол Робсън), негърски певец. Той неотдавна беше в Москва. Вие сигурно си го спомняте. Утре той ще дойде при нас. Вчера сутринта трябваше да отидем да закусим в литературния клуб. Казва се „Немско угощение“. Това означава, че всеки плаща за себе си. Събират се в него във вторниците за шеговита закуска. Нашите издатели Фаррар и Рейнгарт искаха да произнеса на закуската реч на руски, а Женя да прочете тази реч на английски. Там, в този клуб, е прието да се произнасят смешни речи. Аз, разбира се, отпаднах веднага като оратор предвид решителния и обичаен мой отказ. Съчинихме кратка и комична реч на тема за това как ние сме пристигнали някъде и ни казват, че това още не е истинската Америка и че трябва още да пътуваме. Преведохме речта на английски език и Женя я прочете мъжествено, сякаш на кръглите маси в залата на хотел „Амбасадор“ седят много американци и трябва за нещо да се притеснява. Речта беше посрещната дружелюбно от всички. После говори някакъв актьор, после управителя на „Медисън Скуеър Гардън“. Това е огромен театър-цирк. Там има бокс, големи митинги и прочие. Там бях на състезание между каубои. Той говори, че всичко му е изгодно. (...) Той ще даде залата си на всеки и само на защитника на Бруно Хауптман, който убил детенцето Лндберг, не дал театъра. След това на нас четиримата ни провесиха на вратовете големи гипсови медали. В промеждутъка между речите и медалите ни дадоха закуска, много странна. В началото риба, веднага след това сладолед и кафе. Като награден с медал, аз не плащах закуска. В три часа при нас пристигна мистър Трон с жена си, възрастни и симпатични американци, и ние тръгнахме на сто и седемдесет мили път към Скенекдети, преди област на мохикани, а сега град, където се намират заводите „Дженерал Електрик“, заводът на най-напредничавата американска техника. Скенектеди е родината на електричеството. Тук са го измислили като цяло, тук е работил Едисон, тук работят световни учени. Пристихнахме в десет часа. Безумие е да мисли човек, че по американския федерален път може да се кара бавно и да се спира. Т.е. може и да се спира и кара бавно, но когато пред теб идват хиляди автомобили, когато хиляди автомобили те притискат отзад, е невъзможно да спреш или забавиш ход, не ти се иска... Цяла Америка търчи нанякъде и спиране, както се вижда, вече никога дяма да има. Срещу нас също се движеха хиляди автомобили, сребърни цистерни с мляко за Ню Йорк, отчаяно дълги камиони, които носят направо върху себе си по три нови, от 936-та година, автомобили от Детройт. Настанихме се в типичен американски хотел, където водата е три вида – гореща, студена и ледена. Ледената впрочем се оказа този път просто студена. Поразходихме се пет минути и отново налетяхме на руснак. Купихме от него корнфлейк и поспорихме по руски – това царевица ли е или не. Тогава той неочаквано се впусна в разговор и на хубав руски език потвърди, че в корнфлейка има и царевица. Той е тук от 22 години, смята, че няма работа заради машините. Твърде много машини и те работят само за хазяина. Той е черноработник, но в Америка така смятат и болшинството културни хора. Цял ден гледахме електрическите чудеса. Заводът има 350 сгради, ние бяхме само в три, но наистина в най-големите. А освен това има и хора, което е и най-интересното. Тук трябва да бъдеш поне седмица. Сега разбираш защо не можем да заминем на пътешествие. Има толкова интересни неща, че няма как да избереш ден и да заминеш. Скенектеди, разбира се, е задръстен от автомобили. В него живеят деветдесет хиляди души. Всички те зависят от завода. Той е сложил отпечатък върху целия им живот. Насред града тече малка индийска река Могаук. За Скенектеди ще ти разкажа, когато си дойда, иначе трябва да пиша много. Отпътувахме в пет часа, отново се возихме, возихме се безкрайно. Този път настигахме цистерни с мляко за Ню Йорк. Един път изпреварихме огромен закрит камион, в който возеха коне. Ако бях кон, за мен щеше да е унижение да ме возят в камион. (...)

Отгоре надолу: Картичка с изглед към небостъргачите на Ню Йорк от страната на Хъдсън, 30 октомври 1935 г.;
Картичка с изглед към небостъргачите на Ню Йорк от страната на Ийст Ривър, 31 октомври 1935 г.

НЮ ЙОРК, 4 НОЕМВРИ 1935 ГОДИНА

 Скъпа дъще, благодаря ти за всичко, което Вие ми съобщавате за нашата нежна Пиг, но Вие нищо не пишете за себе си. Т.е. пишете малко. Винаги мисля за Вас и се старя да си представя как живеете и какво правите. Липсвате ми – Вие и нашето скъпо момиченце. Бих си дошъл за седмица вкъщи, а после бих продължил да се лутам из Америка. А така, без прекъснаве, е скучно без вас. Накрая взехме кола и вече за няколко дни, през два или три дни, пътуваме. Това е нов „Форд“. Взехме го на разсрочено плащане, ще го покараме два месеца и ако не можем да го изплатим напълно, ще го върнем. Това е изгодно и така ни го дадоха. Парите са ни достатъчно. Разбира се, иска ми се да имахме повече даже можеше да ги получим. Но тук има някои обстоятелства. Работата е там, че тук имаме прекрасна репутация и не става да се заемаме с каквото ни попадне. Само можем да се изложим. Може би когато попътуваме и ни се проясни в главите, можем да пишем за местните списания. Но и сега паричното положение е задоволително. С нас ще дойде, струва ми се, не Браиловски, а мистър Трон с жена си, за които вече Ви писах. Това е американец, великолепно познаващ Америка, а жена му чудесно кара автомобил. Почти ги уговорихме да пътуваме. Тъкмо си идвам от спектакъла „Порги и Бес“. Това е опера от негърския живот. Спектакълът е чуден! Там има толкова негърски мистицизъм, страхове, доброта и доверчивост, че изпитах голяма радост. Поставил я е арменецът Мамулян, музиката е написал евреинът Хиршфелд (Джордж Гершуин), декорите е правил Судейкин, а играеха негри. Като цяло, тържество на американското изкуство. Онзи ден бях на концерт на Рахманинов. Къде бях още? Толкова виждаш, че веднага забравяш. Да, след спектакъла Мамулян ни разведе из сцената, така че си казахме по няколко думи с трупата. И, разбира се, най-негърската негърка изведнъж заговори на руски. Оказа се, че преди революцията тя осем години е играла в Русия. Тя произнесе даже такава дума като „губерния“. После отнякъде дойде индианка, истинска индианка, и също започна да говори на руски. И самата тя се смя много на това. Задължително ми напиши какво е финансовото ти положение. Колко пари имаш и до колко ти стигат. Задължително. (...)

Отгоре надолу: Картичка с изглед към Бруклинския мост, 3 ноември 1935 г.;
картичка с изглед към Емпайър стейт билдинг, 4 ноември 1935 г.

НЮ ЙОРК, 6 НОЕВМРИ* 1935 ГОДИНА

 Скъпа моя дъще, днес дойде писмото ти от 24 октомври. Това писмо, за Сашенка и за лъжичката. Благодаря ти, злато мое! Днес много тъгувах, че те няма тук. Бях на изложба на Ван Гог. Грамадна и удивителна изложба. Сто живописни платна и сто двадесет и пет рисунки, събрани от цял свят. Просто поразително! Тук е и пощальонът в ярко син мундир, и портретът на актьора, и мостът, и автопортретът с красивата брада, и селяните, които ядат картофи, и пейзажите, и необикновения букет, и нощното кафе с масички на улицата под синьото небе с колосалните звезди, всичко, за което толкова сме чели и мечтали да видим. (...) Тук има още подбрани няколко експоната за характеристика на времето на Ван Гог – няколко Сезан-а, портрет на Ван Гог, дело на Гоген. Това е от времето, когато са живели заедно. Ван Гог е изобразен рисуващ слънчогледите. Хубав портрет. След това е окачен Дега и още нещо. Това само Ню Йорк може да си го позволи. Той е така богат, че всичко може да направи. Едновременно с това е открита изложба на Мане, четирсет от най-добрите му неща. В галерията на 57-ма улица са събрани невиждани богатства. Някои могат само да се разгледат, а някои могат да се купят – продават се. Същото се прави в музикалната сфера. Всичко може да чуеш през зимата – Рахманинов, Стоковски, Клемперер, италиански певци, каквото искаш. Но това вече струва скъпо. Ние всъщност като се върнем в Ню Йорк ще го слушаме безплатно. Има един театрален деятел, който ще ни подготви всичко това. Затворът „Синг Синг“ разгледах особено подробно. Направи ми ужасно впечатление електрическия стол, разбира се. На стола в „Синг Синг“ са свършили двеста мъже и три жени. Той се намира в голяма стая с мраморен под. Много е чисто. Виси надпис „Тишина“. Стоят четири дървени дивана за свидетели. Незнайно защо има умивалник. Има масичка. В съседната стая се извъшват аутопсиите. А в съседната на нея – до самия таван има натрупани ковчези. Зад вратата е електрическото табло. Включват шалтера – и това е. Човекът, който включва тока, полувача сто и петдесет долара за всяко включване. В останалата част затворът е много културен, с чисто американски висок стандарт на живот. С изключение на стария корпус, построен още през 1825 година. Това вече е съвсем султанско-константинополска тъмница. Страшна. Началникът на затвора обеща обаче, че ако ме изпратят при него, той ще ме настани в новия корпус. Бях на бокс в огромната зала „Медисън Скуеър Гардън“. Би се Карнер с някакъв немец. Преби го по най-ужасяващия начин. Боксът не беше толкова интересен, колкото публиката. Ревяха и викаха. Въобще американците са шумни хора, весели и кресливи, когато нямат някакви сериозни грижи. Изхвърлят си вестниците направо на тротоара. Върви човек и държи в ръка вестник за три фунта. И изведнъж го изхвърля. Вечер из цял Ню Йорк вятърът разнася вестницит. Още е топло и всички ходят без палта. Имам много работа и не става по-малко. След два дни отпътуваме. Ще ти пиша подробно и често, ако не ти омръзна да четеш. (...) При теб вече е сутрин и сигурно на „Червения площад“ върви парад. Е, довиждане, мила моя! Твой Иля.

Затворът "Синк Синк", чието посещение е организирал Ърнест Хемингуей, щат Ню Йорк, 1935 г.

* На 9 ноември Илф и Петров напускат Ню Йорк в посока Ниагара.

Списание „Interview“ благодари за предоставените материали на наследниците на Иля Илф и Евгений Петров, на Руския държавен архив за литература и изкуства. И специално – на Рома Либеров.

Превод от руски език за „Artisto“ – Гергана Стоянова.