КРИСТО: „НЕ Е ПРОФЕСИЯ, А СЪЩЕСТВУВАНЕ”

Фотография за "The Talks": Волфганг Волц

(Едно интервю на „The Talks” от 5 август 2015)

Кратък профил:

Име: Христо Владимиров Явашев

Дата на раждане: 13 юни 1935

Място на раждане: Габрово, България

Професия: Художник

Кристо, Вие и Вашата съпруга Жан-Клод сте родени в един и същи ден през 1935 година, но в напълно различни страни. Вярвате ли в съдбата?

Жан-Клод винаги казваше, „Има милиони хора, родени в един и същи ден.” Но се е случило, че сме се срещнали, това е. Това не е нещо необичайно. Но има много неща, които не са съдба. Сам правиш съдбата си.

Работихте заедно близо петдесет години. Щяхте ли да бъдете същият артист без нея?

Това е същият въпрос като „Какво щеше да стане ако бях китаец?” (Смее се.) Не можем да знаем тези неща – ако, ако, ако – няма „ако”. След осемдесет години живот няма „ако”. Мога да кажа само едно „ако” и то е по отношение на това, че имах късмета да избягам през 1957-ма на запад. Никога не бях излизал от България до 1956-та и ако не бях отишъл на запад, вероятно нещата биха били различни.

Руснаците са имали много стриктна политика срещу модерното изкуство, така че вероятно е нямало да можете да правите изкуство.

Рисувал съм през цялото време от момченце насам, от 5 или 6 годишен, и на тази възраст реших да стана художник. Никога не съм мислил за нещо друго. Но е истина, че в края на 40-те и началото на 50-те най-модерното изкуство не беше позволено за гледане в страните от съветския блок. Имаше някои много лоши репродукции и стари книги… Отчаяно опитвах да отида отвъд България и социалистическия блок, но беше много трудно да отидеш дори в други комунистически страни. За щастие леля ми и чичо ми живееха в Прага и най-накрая успях да намеря начин да ги посетя. И бях тотално смаян от Прага!

Защо?

Това беше най-западната страна. Дори преди да се появи шансът за пълно бягство, вече бях решил, че няма никога да се върна в България! Щях да остана в Прага. Бях млад, двадесет и една годишен, а когато си млад и откриваш относително малка свобода от западното изкуство в Чехословакия и Прага в края на 50-те години, внезапно замечтаваш да отидеш в Париж! И така се реших да отида в Париж.

И това в края на краищата е била разликата. Тогава сте срещнал Жан-Клод и после сте били заедно до нейната смърт през 2009-та. Как се промени животът Ви, откакто тя почина?

Знаете ли, тя ми липсва през цялото време. Сигурно разбирате, това е живот с един човек над петдесет години, липсват ми много, много неща. Вероятно едно от най-големите неща беше че тя винаги е била много критична към всичко, което опитвахме да направим заедно. Можете да видите в много от филмите, които братя Майслес направиха за нашата работа, колко яростно се карахме – почти се биехме! Това е нещото, което ми липсва най-много, защото това е толкова важно за процеса на това, което правим, да имаме такова критично отношение през цялото време, не да се огъваме, не да правим компромиси. То има много, много неща. Много, много неща.

Кристо и Жан-Клод на покрива на Райхстага по време на изпълнението на проекта им "Опакованият Райхстаг", Берлин, 1971-95. Фотография за "The Talks": Волфганг Волц.

Истина ли е, че винаги сте пътували в различни самолети, за да може, в случай, че единият се разбие, другият да продължи работата?

Всъщност, беше така заради това, че винаги работехме по два или три проекта и единият трябваше да завърши проекта, който е най-напреднал. Това е историята.  Спомням си, че често ако се прикачвахме на различни самолети, по пътя, при прехвърлянията, се целувахме и хващахме другия самолет.

Беше ли естествено за Вас да продължите да работите сам след нейната смърт?

Да бъдеш визуален артист не е професия – това е съществуване. Във филма на Майслес „Портите” тя е в кола и журналистът я пита „Напреднахте с възрастта, ще се пенсионирате ли?” И Жан-Клод каза: „Артистите не се пенсионират, те просто умират.” Това не е професия, а съществуване, знаете ли? Ти съществуваш чрез изкуството. Не можеш дори да го сравниш с други професии, в офис и такива неща.

Защо решихте през 1994-та да смените своето артистично име „Кристо” с „Кристо и Жан-Клод”?

Защото всички, с които работехме, знаеха, че всичко решаваме заедно. Жан-Клод казваше, че всички могат да имат идеи. Но да ги изпълниш се нуждаеш от огромни дарби в много области. Понякога беше моя идея, понякога идея на Жан-Клод, но идеята е нищо. Те имат нужда да бъдат изпълнени и да бъде решено как работата да бъде свършена беше съвместна работа.

Как изглеждаше този процес? Вашите проекти често са невероятно сложни.

В студиото тук, в Ню Йорк Сити, в Манхатън, където работя на последния етаж, нахвърлях нашата идея на хартия, използвайки графики, колажи, макети, нещо… Но работата винаги се решава от тестовете в реален размер на много малки части с мащаб 1:1. Тогава, когато ги видя на място, аз и нашите сътрудници можем да изберем правилните кабели, плат, цветове, дебелина, тъкан. И това е направено за всички проекти. Тестът в реален размер не е решен от мен или от нея, а от онова единодушие с естествената светлина, естественото метеорологично време, естественото място.

Какво имате предвид под единодушие?

Ще Ви дам един пример. Когато правехме „Чадърите” (съвместен проект за Япония и САЩ) трябваше да решим за пропорциите, височината и такива неща. Но съвсем накрая имахме да решаваме за цвета измежду много жълти и сини цветове, затова издигнахме няколко чадъра в мащаб 1:1, позиционирахме ги на мястото на проекта през сезона, през който щеше да се състои проектът. Опитахме да видим как изглеждат от далеч, от километър разстояние, на слънце, в мрачен ден, когато е влажно от дъжда в Япония – такива неща. Всички тези неща не се решават просто така, знаете ли? Процесът, реализацията на проекта, е твърде съвместна работа. Рисунките са само индикациите, след това трябва да се придвижим към реалните неща.

„Аз вярвам, че пикът на всяка творба на изкуството съществува във времето, в което е била завършена. След това е продължителна трансформация.”

Вие току-що навършихте осемдесет години. Какво усещате, когато погледнете назад към живота си?

(Смее се.) Не харесвам да гледам назад в живота си! Толкова съм развълнуван и щастлив, че имаме нов проект и това, че имаме един-два проблема – само това ми е в главата! Не се вълнувам да прекарам няколко мига, няколко часа, в правене на така наречената „ретроспективна” изложба. Винаги мисля, че ще направят ретроспектива, когато умра. Наистина ми харесва да правя нови неща. Обичам да се наслаждавам на това, че имам физическата възможност да направя нов проект, наслаждавам се на физическото усещане от новия проект, на хората, които срещам, младите хора.

"Портите", "Сентрал Парк", Ню Йорк, 1979-2005 г. Фотография: Волфганг Волц.

Предполагам затова дори на 80 години все още имате три грандиозни работни проекта – един в Италия, един в Колорадо, и един в Абу Даби, включващ 410 000 варела, което ще бъде най-голямата скулптура в света.

Абсолютно. Ако преминете през всичките ни визуализации, те всички са уникални. Никога не строим друга порта, никога не издигаме повече чадъри, никога не увиваме друг парламент, никога повече не изградихме бягаща ограда. Те са уникални, те са тяхна собствена същност. Това е, на което се наслаждаваме най-много, защото са авантюристични и не са скучни. Например, след „Портите” толкова много хора от различни градове дойдоха и ни казаха „Можете ли да инсталирате порти в моя парк?” Идиотско е… Нашите проекти не са такива. Те всички са ново предизвикателство.

Страстта за създаване на нещо ново ли е онова, което Ви кара да създавате изкуство, което не остава?

Не, въпросът е времето. Вярвам, че пикът на всяка творба на изкуството съществува във времето, в което е била завършена. След това е трансформация, продължителна трансформация. Отивате в Лувъра и виждате Венера Милоска, изглежда ли като изкуство? Само бегла идея. Идеята, с която художниците създават неща и която те няма да оставят, е философска дискусия, защото те остават в нашата памет. Един бегъл цвят, едно фотографско изображение на наш проект е по-добро от Венера Милоска! (Смее се.)

Смятате ли, че снимките на Вашето изкуство също са сами по себе си произведения на изкуството?

Разбира се има филми, има фотографии, има предмети, има рисунки, има много допълнителни неща. Но всичко това заедно не е заместител на проекта. Това е материалът, който е исторически свързан с проекта, и е страхотен ресурс от информация за проекта. Но не е заместител, защото уникалните моменти не могат да бъдат консервирани. Това е един важен аспект на нашата временна работа. Творбата на изкуството не е една порта или две порти или три порти. Творбата на изкуството е 7 503 порти, на 23 мили разстояние, в Сентръл Парк, в Ню Йорк, и така нататък. Всичко това е творба на изкуството. Розов плат във Флорида не е творба на изкуството.

Понякога се борите с години за разрешение да реализирате Ваш проект. Опаковането на Пон Ньоф в Париж отне девет години преговори, а опаковането на Райхстага – около двадесет и пет години. След като веднъж сте работил по нещо толкова дълго време и най-накрая сте го завършил, отивайки да го погледнете, какво чувство изпитвате?

Тъй като всички наши проекти съществуват за кратко, Жан-Клод и аз, ние, харесваме да прекарваме време с нашето бебе. Основно прекарваме от сутрин до вечер с творбите, докато те са видими. Ние казваме на приятелите си, които идват от цял свят, „Не искаме да говорим с вас! Ще си говорим с вас довечера.” Не харесваме да виждаме никого освен творбите. Понякога проектът е много труден, като „Портите”, който беше толкова публичен, или някои проекти като „Чадърите” в Япония, заради който трябваше да пътуваме. Беше толкова мащабно, толкова велико, имаш нужда да го обходиш, да прекараш време във всички възможни различни места, да му се насладиш, да бъдеш там, да го видиш на сутрешна светлина, по обяд, вечерта. Работехме толкова здраво да инсталираме всеки чадър на перфектната локация, че бих могъл да отида до всеки един чадър да видя как изглежда! В общи линии към момента, когато проектът е експониран, обичаме да бъдем с творбата, като с наше собствено дете, през цялото време, без прекъсване.

Превод от английски за „Artisto”: Гергана Стоянова