Винаги сме се бояли от перспективата за
интервю с Мариус. Какво да питаш един гений, че да успееш да достигнеш до
същността му, а не едва едва да се плъзгаш по повърхността…
Представата за
дълбочината на мирогледа му, за съвсем различния ъгъл на погледа му от нашия си
е голям стопер, или ако сме честни – шубето е голям страх.
Но всъщност Мариус Куркински се оказа
събеседник с мисъл, в която влизаш от раз. След първия, твърде плах въпрос,
следват още и още, защото сладкодумието му, стойността на думите му за живота,
човека, паметта, буквално карат питащия да забрави притеснението „дали съм
достатъчно умен за този разговор”. Дори забравяш, че ясният му син поглед на
сантиметри от теб е така внушаващо пронизващ.
Преди около два часа Бургас изживя
удоволствието на моноспектакъла му „Черното пиле”. Следващата постановка в
града е вече частично разпродадена. Всъщност постановката му в Пловдив след
шест месеца, в разгара на лятото, е почти разпродадена! И понеже сме от късметлиите
да сме излезли току-що от залата на НХК (а, да, и да поговорим с Мариус, което
се случи само на нас, завиждайте!), можем да кажем на тези, които се канят да
отидат – несравнимо с нищо е. Вижте ТУК повече за моноспектакъла по три от
разказите на Николай Хайтов.
А какво си казахме с Мариус Куркински? Ами…
Аrtisto: След представлението ми идва само
да питам – защо Хайтов и защо точно тези три разказа – „Мерак”, „Пазачът на
овесената нива” и „Черното пиле”, се превърнаха във Ваш моноспектакъл?
Мариус
Куркински: Аз много търсих различни български текстове, и въобще не само
български. И сред съвременната драматургия. Но в крайна сметка не можах да
намеря нещо, което така да отговаря на необходимостта да изляза на сцена.
Избрах го, тъй като Хайтов е много близък на същността ми, на близките ми, с
които съм израсъл, които са ме възпитали, които са си отишли. Не може в никакъв
случай да се каже, че той е автор само за Родопите, въпреки че пише за тях. Той
е много добре разбран във всички краища на страната. Всеки край го припознава.
Във всеки град хората го четат по различен начин, не случайно произведенията му
не са на родопски диалект, а на книжовен български език. Той нарочно ги е
преработил, за да бъдат по-достъпни. Смятам, че народът ни има необходимост от
вглеждане в себе си, от припомнянето на миналото си, на това, че ние сме древна
държава с много голяма култура и с много голямо минало. Това е една много малка
част от нея. Това е отпор на западната инвазия на мисленето, тази имитация на
чуждия живот. Това е много вредно, това е пагубно за българския дух!
Подражанието на чуждия начин на живот и зачертването на самосъзнанието са
пагубни. Искам в театъра да звучи българска реч. Хората да си казват – това сме
ние, това съм аз, това са моите прадеди. Да помнят това нещо. Това да отключва
в тях спомен за техните мъртви, за хората, които са ги създали, да не ги
забравят, да се молят за тях. За мен това представление и Хайтов е това –
връзка с детството, с миналото, с един отишъл си свят, който всъщност не си е
отишъл, той е в нас, но ние упорито се опитваме да го затрупаме с вещи, с
ненужна информация. Просто ми е много скъп на сърцето. Намирам го и за много
полезен като будител.
А: Подборът и
на останалите текстове за Вашите моноспектакли е винаги класически – Чехов,
Достоевски, дори библейски текстове.
МК: Не
случайно подхождам към големи автори. Това ми е казал и моят професор Крикор
Азарян. Това беше и един от последните му съвети – „Скачай и се измервай само с
доказани, много големи автори!” Може да звучи малко грубо, но е нещо, проверено
с времето, като Шекспир, Чехов, Достоевски, Гогол, Метерлинк, Хайтов – това са
нещата, които сега правя. Тези автори са доказали, че факторът „време” за тях
не съществува. Изблъскват ежедневното. Остава същността на човека. Виждаш, че
бита, мнимият прогрес не е същност. Същественото е душевността, борбата в
човека. Големите автори затова са големи, затова са устояли на вековете,
какъвто ще бъде и Хайтов. Както той самият е казал – и главата ми да отрежат,
няма да умра.
А:
Известен
сте най-вече с моноспектаклите си. Защо избрахте да правите именно този тежък,
изключително енергоемък жанр?
МК: Много, да!
Аз имам повече режисьорски спектакли – към трийсет са на брой. „Черното пиле”
ми е единадесетият моноспектакъл. То се случи по принуда. Когато завърших
ВИТИЗ, постъпих в няколко театъра, видях, че отношението към актьорите не е
добро – и от държавата, и от режисьорите. Бях минал през голямата школа на
Крикор Азарян, на Тодор Колев, преди това на братя Райкови във Варна. И просто
не исках да похабявам това, което съм научил, за груби и нетолерантни среди, и
реших да създам сам театър. Нямах възможност да поканя други хора и да
рискувам. Реших да играя сам, да направя театър сам. Такова беше времето в
далечната 1994-та година. Реших на свой гръб да направя този опит. Той се оказа
сполучлив. Аз мислех, че това ще бъде инцидентно, но веднага след това направих
друг. Видях, че публиката го приема и че се оформя наистина като жанр, който
много ми лепва, пасва ми. Тогава беше много тежко време за театрите, но много
млади хора започнаха да се връщат в театрите за пръв път през 1994-95 година
именно на моите моноспектакли. Те някак си станаха събитие и реших да не ги
изоставям. И са ми най-ценното място, чувствам се най-сигурен и най-стабилен
там, защото мога през цялото време да променям представлението, мога да го
репетирам през цялото време. Де факто това е една безкрайна репетиция на текста;
той никога не е изпълнен по един и същи начин. Това е едно непрекъснато взаимно
обучение с публиката. Освен това вече имам тази публика, която ми е вярна през
годините и не искам да й изменям. Вървим с нея заедно. Това са важни неща.
А: Доста
дълги години българинът беше загубил необходимостта да нахрани душата си.
Мислите ли, че публиката се промени и отново се обърна към театъра?
МК: Виждам
промяна в България. Обикновените хора, които не се мислят за елит, които държат
същността и силата на нацията, семействата, малките общности възродиха държавата
на фона на мизерията и на цялото унищожение, на което бяха подложени. И на
всичкото отгоре те търсят връщането на изкуството. Тези хора. И аз съм им много
благодарен, защото без тях е невъзможно. Без тях просто си правиш някакви
театри, има сега и такива, които това правят, организират награди, усвояват си
средства и не се играят представления. Все пак аз работя за среща с голямо
количество публика на живо, която е българският народ. Която казва „да” на
театъра, която казва „да” на изкуството, „да” на доброто. Това е една сериозна
позиция. Това не е за благодарност, това е за уважение! Защото аз наистина се
чудя хората от къде намират сили при това, на което са подложени, да отделят
толкова време за слушане, за мълчание в една зала, да изслушат целия този текст,
този автор, да се вслушат в него, да следят актьора. Публиката е също творец в
театралното изкуство. Тя е компонент. И след първия шок в голямата криза
наистина имаше отлив, но просто хората нямаше какво да ядат. И веднага, много
бързо след това, те отново избраха да защитават изкуството, за което съм им
много благодарен.
А: Имате ли
роля-мечта?
МК:
Не. Всичко, каквото съм поискал, съм изиграл, и тепърва може би ще играя. Играя
в момента Клавдий в „Хамлет” в Народния театър, играя градоначалника в „Ревизор”
– това са огромни роли! Играя и тези моноспектакли по Чехов, Достоевски, сега
отново върнах в репертоара си Хайтов в двучасов спектакъл, който се получи
различен от „Сътресение”. Щастлив съм от ролите, които имам, и имам
способността да се вслушвам в пространството за следващото.Интервюто взе Гергана Стоянова.
Няма коментари:
Публикуване на коментар