КОЙ ВОДИ ТЕАТЪРА В ГРАДА?

МАРУСЯ РУСЕВА ЗА ГОЛЕМИТЕ ПОСТАНОВКИ, БУРГАСКАТА ПУБЛИКА И СТРАСТТА ДА ОРГАНИЗИРАШ ИНТЕРЕСНИТЕ НЕЩА В ГРАДА

 

Фотография: личен архив на Маруся Русева

Не че Бургас не е имал театър, не! Напротив! Знаете какви звезди са изгрели на сцената на „Адриана Будевска”. Маруся Русева също ги знае. Но когато възможностите на залата стават твърде малки за нарастващите нужди на публиката, тя решава да послуша Асен Блатечки и да даде алтернатива.

 Коя е Маруся ли? Ами тази, която доведе Асен Блатечки и Калин Врачански в Бургас. И Мариус Куркински. А, да! И „Тайната вечеря на Дякона Левски” на Стефан Цанев. Много са, не можем да ги изброим, но… тя е тази, заради която видяхме всички онези шеметни постановки, които огромните като влияние в културата на това изкуство театри поставят в София, Пловдив и Стара Загора. Иначе… колко пъти ще отидете до Стара Загора на театър, кажете ни?

 Артисто: И така… минаха шест години ли?

 Маруся Русева: Да, шест години вече. Тогава фейсбук тъкмо навлизаше като средство за комуникация. Една вечер видях пост – „Какво ще кажете за „Ножица-трепач” в Бургас?” А тази постановка все още държи рекорд за най-касовото представление на театър „Българска армия”. Аз вече бях започнала да водя големи групи от хора, между 50 и 120 човека, в „Адриана Будевска” на театър и други организирани събития, затова отидох на касата и питах дали те са организаторите. Казаха, че не са те. Пообиколих и „открих” постановката в операта, където бяха наели залата. След това писах на момичето, чийто пост бях видяла. И така се започна. Запознах се с Невена Господинова. Тя е крачката, която трябваше да направя, за да започна. Другата причина беше Асен Блатечки, с когото се познаваме от 1998 година, когато обикалях с група приятелки, за да гледаме постановките в региона – Варна, Сливен… Той ми каза, че вече ми е крайно време сама да организирам постановки. Така разчупихме статуквото.

 Та така – направих фирма, пуснахме плакати, билети, имаше хора, които бяха готови да платят двойно и тройно цената на билета за интересна постановка. Когато отидох да нося билетите на касата на операта, касиерката отвори тетрадка с моето име, в която да ги заприходим. Любопитното е, че след години, когато отворихме отново тетрадката, се оказа, че съм купила 370 билета за постановката на Камен Донев. Припомнихме си как тогава й казах, че може да звънне на касата на "Адриана Будевска" и там ще гарантират за мен. Защото нямаше как да платя накуп 370 билета по 15 лева. Тогава нямах никаква идея, че ще се занимавам с това. 

 Това, което мога да кажа след тези шест години е, че не съм вече момичето, което продава билети за театър. Онова момиче стана организатор и през него минава всяка една дейност по това театърът да дойде в града – от разговорите за това, през финансовото и техническото обезпечение на нещата, та чак до удобството на целия екип. И съм горда, че с тази ми дейност аз запазих чудесни отношения с театър „Адриана Будевска”.

 А: Предполагам, организацията и „културно-масовата дейност” и преди това не са ти били чужди?

 МР: Още от четвърти клас не са ми чужди, когато ме избраха за отговорник по културно-масовата дейност. Една от забавните случки беше, когато в шести клас на училище „Братя Миладинови” организирах празненство за Нова година, без родители, без учители. Имахме стари занимални в блок 57-ми в комплекса. Взех ключа, изчистихме мястото, купихме елха, а аз разпределих на кой майка му какво да приготви – за да не се озовем с двайсет баници и десет кекса. Имаше музикална програма – Си Си Кеч, „Модърн Тоукинг”, Тина Търнър… Правихме и „сватба” в училище – с булка и младоженец, с кумове, с почерпка в една от стаите. Е, младоженецът не се яви, но сватба имаше и беше весело. По-късно в гимназията за всяка една екскурзия аз събирах парите. За последната ни ученическа екскурзия в Троян не се наложи да занимавам класната – отидох и сама изпратих парите до хотела с пощенски запис. Затова и ми е чудно, когато някой каже – „Той е малък за нещо!” Друга интересна „организация” беше тази за абитуриентския ни бал. Решихме да нямаме „Мис и Мистър бал” – не беше честно спрямо останалите, които не бъдат избрани, да им бъде казано по този начин в лицето „ти не си красив”, времената бяха трудни и ние не бяхме с равни възможности. За сметка на това организирах номинации за преподавателите, които запазих в пълна тайна. Имаше номинации „Господин и госпожа съблазън”, „Крилата фраза на годината”, „Господин и госпожа респект” и прочие. Направих ленти от тафта, които някои от тях все още пазят.  

 Голямата ми гордост е организацията по честването на годишнината на Апостол Карамитев. За щастие синът му, Момчил, дойде. Беше изумен, че човек, който не е съвременник на баща му, е организирал нещата по точно такъв начин. Той донесе плакати, които никой не знаеше, че съществуват. Уговорихме се дори да организираме честване за стогодишнината на баща му, и той да донесе архива си от снимки от чужбина и да го организираме в изложба.

 

Виждате Маруся след всяка постановка. Тя е тази, която
излиза на сцената с кошница плодове за актьорите и
благодари на публиката, че е споделила емоцията си с
актьорите. Фотография: личен архив на Маруся Русева.

 А: При наличието на театър „Адриана Будевска” каква липса наложи да се появиш ти с твоята дейност?

 МР: Освен програмата на Драматичния театър в Бургас не идваха големи постановки. Когато идваха въобще някакви постановки, играеха на тукашна сцена с изключително беден декор – тогава имаше два стола, един кафяв диван, който още стои в „Дома на нефтохимика”… А гостуващите театри не правят никакъв компромис с декора! Те играят пиесата така, както я изпълняват на собствената си сцена.
 Тогава съвместявах театъра с тогавашната си работа. Но за две години осъзнах, че върша и двете неща половинчато. Раздялата с другата ми дейност беше лесна, тъй като политиката на собственика, чийто франчайз филиал управлявах, започна да се променя в посока, която не съответстваше на морала ми. И така минах изцяло на страната на театъра.

 В България сме петнайсетина човека. За разлика от една част от тях, аз и колегите от Ямбол, Шумен, Пловдив и Варна сме млади хора, които са водени единствено от любовта към театъра или към това в нашия град да се случва нещо интересно. Другият тип колеги са тези, които са работили това по-рано в някой театър и имат опита. Аз в началото си мислех, че е изключително трудно от бюрократична гледна точка да докараш голям театър – оказа се, че не е така трудно. Има финансови параметри, които трябва да бъдат изпълнени. И театърът идва.

 А: Не е ли трудно една постановка, излязла от театъра-майка, да бъде реализирана извън него така, както е поставена на собствена сцена?

 МР: Повечето от театрите разполагат с по два-три технически екипа. Например „Театър на армията” прави три постановки на вечер на три коренно различни места – едните са при нас, в Бургас, Дони, Ивайло Христов и Коцето Калки са някъде другаде със „Секс, наркотици и рокендрол”, и в камерната зала на театъра се играе моноспектакъл. И театърът е обезпечил технически и трите си постановки. Така са и театрите в Пловдив, Стара Загора, Пазарджик. Наложително е да е така, защото ако дойдат при нас на турне за четири дни, ако обиколят региона за още три дни, това означава, че за цяла една седмица тяхната сцена ще остане без постановки.

 А: За да предприеме управата на голям театър такова приключение, явно ти вярва!

 МР: Гъвкава съм, няма нужда да ми се обяснява много, влизам бързо в час. Освен това съм честен и отговорен човек – аз няма да ги подведа. Аз нямам право да направя сметка на театъра – ако съм събрала по-малко приход от нужния им, аз трябва да им кажа и те сами да изберат дали могат да си позволят да дойдат и да играят. Един от продуцентите, с които работех, е имал ужасен случай. Не са му казали колко е събраният приход. Отишъл е в съответния град, минало е представлението и едва тогава той е разбрал, че е на загуба. Можел е да отиде и ако е знаел, но са го поставили пред свършен факт. Затова и ми вярват. На някои колеги им искат прихода три дни преди постановката, а аз съм имала случай, в който аз сама съм отваряла дума да изпратя все пак някакви пари. И са ми отговаряли, че ми вярват и ще си ги вземат по-късно.

 А: Виждам, че освен това с актьорите, режисьорите и продуцентите сте изключително близки.

 МР: Да, и мисля, че е защото моето отношение към тях е топло. Когато дойдат, аз самата държа да ги заведа на хубаво място. Кошничката с плодове, която им подарявам след представление, не струва нищо! Но само аз подарявам такава. Мое лично желание е да им доставя малко удоволствие. Изключително близки сме, звъним си за личните си празници, отношенията ни са наистина приятелски. Но аз съм свикнала с тях, защото съм израснала с „Аполония” в Созопол, на една ръка разстояние от Георги Парцалев, Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев, Татяна Лолова – с всички големи!

Няма емоция като тази да работиш с такива хора и те да
организират за теб един страхотен рожден ден след
"работния ден". Рожденият ден на Маруся. Фотография:
личен архив на Маруся Русева.

 А: Обикновено наемаш залата на „Дома на нефтохимика”. Имаш ли причина?

 МР: Много ми е болно, когато хората казват, че тази зала, или другата, във „Военния клуб” не им кореспондира с усещането за театър. Та именно на тези две сцени години наред са се играли постановките на операта, те затова и имат оркестрини. За съжаление пък нашият театър, „Адриана Будевска” е с много малко места, едва 300, и финансово ме можем да обезпечим гостуваща постановка. Преди време правехме „Отело” там – оказа се, че сцената е вече малка за нуждите на някои театри и едва напаснаха декора.

 А: Преди време държавните предприятия много подпомагаха дейността на театрите, изкупувайки цели постановки. Сега оценяват ли още стойността на културата за своите служители?

 МР: Все още има и такива, които оценяват, че не може само от работа вкъщи. „Трансвагон” купуват много билети за своите служители, „Андела”, „Кроношпан” и други. „Банка ДСК” имат бюджет от синдикалната си организация и са решили всеки месец да посещават по една постановка. Има и други, с по 900 работника, които нито веднъж не са отговорили на мой имейл за постановка. Обикновено се грижа за такива групи – давам им възможно най-добра цена, за да може да дойдат и да разпуснат. Важно е! Възрастовата граница на инфарктите рязко спадна. Хората трябва да се грижат не само за работата и задълженията си, но и за забавлението си. Да отпуснат.

 А: Сигурно има и такива, които нямат възможност за „духовна храна”.

 МР: Преди малко дойде една жена, която питаше за пенсионерски билет. Преди седмица излязло решението й от пенсионното за 168 лв. пенсия. Тя е с 40 години стаж. Но идва и иска да даде пари за театър. В държавните театри има билети за пенсионери, но на частни постановки няма такива – от билетите се издържа цялата постановка. Никога няма да забравя една жена, която дойде на втората постановка в операта, която направих – „Много шум за нищо” на театър „Българска армия”. Дойде и каза, че е на 80 години. Сама е, вдовица. На минимална пенсия. Каза, че парите за билета са й много, обаче това е театърът на армията – легендарен театър! Тя каза, че ще лиши тялото си, но ще си нахрани душата. Естествено, предложих й безплатна покана, но тя отказа. Тези хора си имат гордост. Тогава намерих възможно най-евтин билет – тя просто искаше да си го плати. Изключително важно е да нахраниш душата си! Влизала съм изключително подтисната на постановка на „Секс, наркотици и рокендрол”. Гледала съм го девет пъти преди това. И въпреки всичко когато изляза, съм напълно преродена.

 А: Водиш в Бургас легендарни актьори. Харесват ли публиката ни?

 МР: Актьорите казват, че бургаската публика е уникална. Макар че трудно влизат в залата, но когато влязат, дават сърцето и душата си. Знам как реагира публиката в Пловдив на „Възвишение”, знам как реагира и в Бургас. Това, по което опитвам да работя, е публиката да дава шанс на постановки, в които няма известни актьори. През януари поставихме „Укротяване на опърничавата”. Старозагорският театър са много готини хора с млад екип, които стоят страхотно един до друг на сцената. Поканиха Александра Сърчаджиева в главната роля и между нея и тях нямаше никаква разлика! Този театър вече за трети път е в Бургас и публиката вече ги разпознава. Но, както казва Сашо Дойнов, да си известен ти носи и позитиви, и негативи. В киното имаш право на много дубли, но в театъра не можеш да спреш и просто да се извиниш, ако си сбъркал.