ГОЛЕМИТЕ СА ГОЛЕМИ

„ДЮН” НАВЪРШИ ТРИДЕСЕТ… ДОСТОЙНО

 Тривиални думи от сърце няма. С тази уговорка започваме да пишем нашите думи за големия рожден ден на „Дюн”. Големите са големи и от тяхната си камбанария могат да погледнат от високо и да видят цялата картинка, без да им убегне нищо. А след това да направят нещата така, както трябва – защото са ги видели от високо.

 Дали е тази датата-начало, не е ясно, но Петя Стойкова избра 10-ти февруари за рожден ден на някогашния балет, сега Танцова компания „Дюн”. И встъпи в четвъртата декада, разбира се, с танцово шоу.

 Това, което можем да кажем за спектакъла, е много. Но това, което искаме да кажем, е че по него беше работено. Много. Петя и компания действително бяха мислили за публиката, не за себе си. Бяха направили така, че да ни е интересно. Да има какво да видим.

 Знаете – отиваш на юбилеен спектакъл, на който е логично да се направи ретроспектива. Да се разкаже чрез нея историята. Ще се включат тук-таме някои приятели. Виновникът ще благодари и ще кима тщеславно. Да, благодарейки на публиката. Но с видимо превъзходство над нея – кой от вас не се е ядосвал на тази поза! Не винаги, но доста често е така – набързо скалъпен спектакъл, набързо не защото не е имало време, а защото не е имало желание да се поработи, да се направи нещо, което да има смисъл да се види. Стари неща, най-малко енергоемките, налични хора и семпли изпълнения. С много високопарни думи. Сещаме се за соц-рециталите навремето. А, да! И за организацията на това някой е платил.

Интервю с Петя Стойкова вижте ТУК.

 Е, на „Дюн” няма кой да им плати сметката. Не и цялата – спектакълът е съфинансиран по Програма за културни проекти на Община Бургас; добре, че я има програмата! Затова е паднала голяма работа. За това, или просто защото тези хора правят нещата до край.

 За публиката всичко започна още от фоайето на Дома на нефтохимика. Влизаш и пред теб се проектира миналото – архивните кадри, които, ако искате гледате, ако не искате – не сте задължени, дошли сте за шоу! Но на зрителя е оставен избор – да ги види или не. Може пък да са му скучни! Във фоайето балерини, осветени от сценично осветление (не просто така!), изпълняват сложни пируети като от модерен спектакъл… въобще – представлението беше започнало още пред вратите на залата. Една малка част от публиката е настанена на балкона. Какво, мислите, ги чака, след като се изкачат на втория етаж, за да заемат местата си? Персонален спектакъл! Фехтовчици, изпълняващи техния ритуален аристократичен танц под ултравиолетовите светлини на прожектора зад гърба на идващия посетител – част от популярен проект на „Дюн”. Не може просто така да качиш зрителя на балкона – той е дошъл, за да бъде представен пред него спектакъл. Изкуството е целият живот, хора! То не може да бъде само в стерилните зали и галерии. И е прекрасно, че има артисти, които го осъзнават и го правят така.

 Спектакълът, който разказа историята на балет „Дюн”, разбира се включи архивни кадри и танц на „ветераните” (разбирайте, основателите, те всички са все още достатъчно млади и пластични). Тази част обаче продължи… достатъчно кратко. Мислите ли, че точно балет „Дюн” нямат архивни кадри? Малко се съмняваме. Точно през последните трийсет години техническите възможности и развитието на бургаските медии изключват тази перспектива. Още повече, че „дом” на балет „Дюн” е „Младежки културен център” – мястото, където се помещаваше и някогашната „Рент телевизия”. А в нея от онова време знаем поне четирима, оставили следа във визуалното изкуство – режисьорите Стефан Бобойчев и Нина Сарафова и операторите Христо Теохаров и Христо Бозаджиев. От онези години видяхме скромно само кадри от филма „Аквариумът”, сниман от Бобойчев в празния плувен басейн на „Младежки културен център”. Така правят големите – не лежат на стари лаври!

Още за спектакъла и за интересните неща

около Петя в последната година четете ТУК.

 За сметка на това „Дюн” бяха снимали нови неща. Не за друго – за да дадат визуална представа за усещането си за танц. Как да обясниш танца? С танц, да. Но те танцуваха, така или иначе. Пожелаха да не бъде само това обаче. Те са артисти! Затова и направиха нещата артистично. Проектът им „Сън наяве”, или двата кратки филма на компанията, бяха част от спектакъла и от представянето пред публика на идеята „Дюн”. Филмите, които са снимани през изтеклата година, определено не бяха „бърза продукция”. Сцените изглеждаха доста „енергоемки” – снимани на различни обществени места, за които, разбира се, се изисква както разрешение, така и специална подготовка, да не говорим, че е било нужно и да се справят с „публиката” в кадър. Филмите предаваха както хумористични ситуации (извинявайте, ама балерина на раменете на статуята на Петьо Пандира си е голям майтап!) и дълбоки душевни състояния, така и идеи и житейски философии. Монтажът на филмите беше действително впечатляващ. Наслагването на кадрите беше родило мистични ситуации, беше изказало мисли, беше накарало немите филмчета да говорят нещата, които авторите са искали да ни споделят. И, да ви кажем, това с балерините вече ни е любимо, искаме го на бис!

 „Дюн” бяха си поканили приятели. От онези години. Приятели с история. Приятели, които помним. Написано, звучи тривиално. Но приятелите бяха първата българска рап група у нас – „Рап нация”. И то при обстоятелства, които не съществуват в реалността. На сцената излезе Геро – същият Георги Стоянов, който основа групата, но впоследствие я напусна. Геро, за който другите не говорят често. Геро, който днес е сериозният бизнесмен в костюм Георги Стоянов, създал медийна компания, може би най-голямата в Бургас, излезе на сцената като момче от рап-група, с качулка на суичър върху главата си, и рапира на сцената за Петя и „Дюн”. Както някога, когато са озвучавали спектакъла им. Излезе и пя с някогашните си момчета, с които никой не вярваше, че ще го види отново. В името на големите.

 Вярваме, че ви убедихме – „Дюн” уважава своята публика. Тази вечер празникът им беше не за тях. Беше за нас – дошлите да го празнуваме. Специалните бяхме ние.