АНАТОЛИЙ ВАПИРОВ – АХ, ТОЗИ ДЖАЗ...

Анатолий Вапиров. Фотография: личен архив на А. Вапиров

 Интервюто е публикувано от автора за първи път през 2012 година в списание "Болгарский дом". Обстоятелствата около джаз фестивала "Варненско лято" днес са различни. Интервюто не е редактирано с цел да се съхрани емоцията от разговора с Анатолий Вапиров, както и в интерес на истината по отношение на историята на фестивала. 

 Авторът споделя радостта си от факта, че джаз фестивалът "Варненско лято" съществува и до днес. В същото време изказва съжаление, че това изключва предположението за развитието му в Бургас.

 В България е известен като най-известният руски джаз-саксофонист. И като създател и директор на джазфестивала „Варненско лято“ - едно от най-значимите културни събития. Както и като баща на Вероника Вапирова – изключително креативната дизайнерка, оставила следа в модата и клубния живот с авангардните си дефилета и с ивентите в своите барове. Вероника обаче е една друга тема, макар да е оформила мирогледа си благодарение на артистичните си родители и въобще да не заслужава да бъде подмината като творец.

 Анатолий Вапиров – джазменът, преподавателят от Санкт-Петербургската консерватория, саксофонистът от Санкт-Петербургския Мюзикхол, пристига в България през 1986 година. Заедно със съпругата си – българка, и двете си дъщери. На въпроса „защо“ отговаря - „Защото по потекло съм много по-чист българин от много българи.“

 Господин Вапиров, най-напред – как стана така, че един от най-известните руски джазмени попадна в България?

 Първото, това, което повлия най-много, е че имам българско потекло. Баща ми е от старите българи. От тези, които са емигрирали преди век, избягали са от Тракия и Ямболско. Дали са им земи на Азовско море и са се преселили цели села. Майка ми е рускиня. А аз се ожених за българка и емигрирах.

 Най-напред живяхме в Санкт Петербург. Преподавах в консерваторията – бях главен преподавател по саксофон. Работех в Мюзикхола, пътувах много по света – из Америка, Европа. Навсякъде ми беше сложно, на втория-третия ден исках да се връщам вкъщи. А когато за първи път дойдох с жена ми в България, не усетих това чувство. Като че ли си дойдох у дома. И реших да емигрирам. И без това всичките ми роднини са тук, аз нямам никого в Русия – майка ми почина. Нямах проблеми с адаптацията, макар че манталитетът на българина е доста своеобразен – много години ми викаха просто „Руснака“, макар да съм по потекло много по-чист българин от много други. Докато утвърдих името си, бях „Руснака“.

 По отношение на музиката България и Русия са на много различни нива. Трудно ли Ви беше с това?

 Да, но какво да направя – на първо място е животът, след това е искуството...

 И как се установихте точно във Варна?
 Първите години живеех в София и работех на свободна практика. След това попаднах във Варна заради концерти. На мен ми хареса и Варна ме хареса. И се преместих. Поканиха ме да работя тук, дадоха ми апартамент. Но решаващо беше морето – аз съм роден и израстнал на Азовско море. Човек, роден на море, не може без него.

 Джазфестивалът „Варненско лято“ беше Ваша идея, нали? Вие сте и негов директор.

 Всичко започна през 1991 година, когато направих малък фестивал на руския джаз. Дойдоха руски музиканти, беше страхотно! От там тръгна идеята да направя фестивала  и през 1992-ра беше първото издание на „Варненско лято“. Преди точно двадесет години.

 Сега обаче аз се пенсионирам. Не искам нищо да говоря за фестивала, защото може и да го няма повече. За сега реших така. Ще видим. Появиха се някои проблеми, за които все още не ми се говори.

           

 Тогава нека да говорим за миналото на фестивала, в добрите му години. Предполагам доста музиканти, много от тях – световно известни, са свирили във Варна?

 За тези години повече от четиристотин музиканти от Европа и Америка са свирили във Варна. И всичките са били известни – от известни по-известни. Аз не страдам от грандомания и избягвам рекламата на фестивала, но без да го рекламирам всички знаят за него и той си стана известен като значимо варненско събитие. Входът му е безплатен, а залата винаги е препълнена! Няма къде не да седне, а да застане човек! Ако започна да го рекламирам, ще дойдат още толкова – къде ще стоят? Откакто събитието се провежда в двора на археологическия музей, е така пълно. Там има сцена, тента, дори дъждът не е заплаха. Преди това, когато беше в сградата на Фестивалния комплекс, залата беше много помпозна и нямаше такава атмосфера.

 А музикантите са толкова много! Идвали са музиканти, които за съжаление вече не са между живите, например Алберт Мангелсдорф от Германия, Мел Уелдрън – пианист от САЩ. Последната година преди смъртта си Мел Уелдрън свири във Варна, две години преди смъртта си Алберт Мангелсдорф свири във Варна, „Виена Арт Оркестра“ преди да се разпадне свири във Варна. Не мога да изброя всички.

 Съжалявам, че направих програмата за догодина, но по всяка вероятност тя няма да бъде изпълнена.

 Искам да Ви върна отново към периода, в който дойдохте в България. Имахте ли някакви комични случки, културни сблъсъци?

 Когато дойдох в България, не знаех български. Дойдох и започнах да го уча от вестници, от списания. Някои думички съвпадат с думи от руския език, или пък звучат по сходен начин, но са с различни значения. Една от тези думи е българската „простак“. На руски има подобна дума, но с друго значение, натоварено с положителен смисъл, а в България е много груба. Аз я използвам с типично руското й значение и когато репетирам с оркестъра и казвам „Простак такъв!“ всички музиканти, а и цяла Варна, всеки знае, че имам нещо хубаво предвид. И всички се смеят!

 Имахме навремето председател на Комисията по култура във Варненския общински съвет. Той се отнасяше много добре с мен, направо нямам думи! Отношението му наистина беше прекрасно – говореше ми, че съм гений! Един ден Общинският съвет прие предложение на Комисията по култура всички фестивали във Варна да бъдат без такса вход – да станат безплатни за публиката. Впоследствие това ми хареса, но в първия момент чувството ми беше негативно. Когато мой приятел ми каза това, беше преди концерт и аз бях навън, аз реагирах „Простаци такива!“ А този председател на Комисията по култура също стоял отвън и чул! От тогава аз му станах първи враг. Той не знаеше, че от моята уста това звучи по различен начин. След известно време одобрих това решение, защото мен по принцип не ме интересува продажбата на билети, макар че нещо такова малко принизява изкуството.

 Имаше години, в които имаше огромен отлив от музиката.

 То така си и продължава.

 Няма ли по-добра тенденция?

 Не зная как учат в Консерваторията цигулка и пиано, но в другите специалности, в Естрадния отдел например... Кажи ми – аз съм старши преподавател от Санкт-Петербургската Консерватория – най-добрата в Русия по клас „саксофон“, и аз не преподавам в България! Няма интерес към такива преподаватели. Аз съм диригент, но нямам оркестър – няма интерес!

 Имах частен ученик, който свири в бенда на Националното радио. Той учеше в Консерваторията и идваше при мен на уроци – какво е това обучение в Консерваторията, след като ти се налага да ходиш на частни уроци? Няколко пъти казвам на Варненското музикално училище – дайте ми клас да преподавам! Нищо. Жена ми например има две висши образования, като едното е Санкт-Петербургската академия по култура. Тя е режисьор. Освен български знае още три езика – руски, английски и немски. Петнадесет години е без работа! От време на време поставя някой балет в София, работи и като диджей в клуб. Тя е специалист с голям опит и големи знания – не трябва такива хора в България да остават така!

 Аз съм член на Съюза на композиторите в България. Имаме всяка година фестивал на новата българска музика. Вече три години не могат да изпълнят моите произведения по една проста причина – оркестрите са намалени два пъти и в момента са малки, камерни. Ако пишеш за пълен симфоничен оркестър, няма от къде да вземат музиканти, произведенията не се изпълняват, натрупват се, стоят...

 Но казвате, че публиката още пълни залите?

 Може би защото фестивалът все още е безплатен. Но мисля, че и вход да сложиш, пак ще е пълно. Защото публиката е възпитана. Помня една случка – поканих едно трио от Австрия, залата беше пълна и те започнаха да свирят. Какво се случи – тромпетистът изсвири една кратка нота и затихна. След две минути тишина още две ноти, и пак затихна. И така някаква музика. Аз си мислех – какво ще стане сега, как ще реагира публиката... Бях чул записите им и не очаквах нищо подобно. Бях в напрежение през цялото време. Но като завършиха имаше такива аплодисменти! Никой не свиркаше, никой не викаше. Публиката е вече много възпитана, разбира за какво става дума, а като й хареса нещо, не иска да пусне музикантите да си тръгнат.

 За публиката ми е най-малкото притеснение. Ако няма да има фестивал, ще е много тъжно.

 Това сериозно ли е за фестивала?

 Да, сериозно е! Аз съм много обиден. Тази година имам юбилей – навършвам седемдесет и пет години и петдесет години творчески живот. Говорих с кмета и той ми обеща да направим юбилеен концерт. Аз ангажирах Русенската филхармония, защото Варненската не иска, ангажирах и солисти – Дончев, Янкулов и други. Първата част трябваше да бъде симфония, втората част – премиера на моята опера. В последния ден се оказа, че няма пари.

 За двадесет и една години работа тук, за толкова спечелени конкурси, винаги аз съм бил този, който се е молел за пари. Никой не е организирал нищо, никой не си е дал сметка, че тук живее човек, който го слуша и познава цял свят. По това съдя за отношението към себе си и към творците изобщо. Да ми подарят лента не е уважение за мен. Концертът е нещото, което за творците е израз на уважение и значимост. По-добре да се пенсионирам. Ако, примерно, Бургас ме покани, ще дойда да направя джазфестивал.

 Занапред?

 Утре отивам в София. Финалист съм на конкурса „Седем осми“. Финалът е в понеделник. Това е конкурс за композитори, от който миналата година получих премия. Организира се от „Нов симфоничен оркестър“ и е под патронажа на Посланика на САЩ в България. Нашата преса обаче не обича да отбелязва такива неща и всичко става по домашному, а това е републикански конкурс.

 Малко тъжно стана нашето интервю...

 Ами така стана, че ме заварихте точно когато направих този скандал. Казах – няма да работя повече, ще се пенсионирам, мога да почивам. Като има такова отношение към мен... След всички тези години на ентусиазъм. Аз сам правех фестивала. Сам, нямам помощници.

 Сещам се за друг случай. Министерството на Културата и Варненската опера обявиха конкурс за написване на нова българска опера и аз участвах в конкурса. Операта ми беше провокирана от находка на археолози, които намериха камък с дата 345 година преди Христа. На него пише, че през тази година войската на Филип Втори Македонски обсажда Одесос (старото име на Варна). Вратите на обсадената крепост в един момент се отварят, от там излизат трима жреци от местния храм и започват да пеят химна на императора. Химнът така се харесал на Филип, че той свалил обсадата и си тръгнал. Това е исторически факт! Аз го взех, Панчо Панчев, знаменитият либретист, ми написа страхотно либрето, с любовна история в него, и аз написах операта. Оказа се, че в този конкурс аз съм единственият участник! Естествено, конкурсът не може да се състои с един участник, дадоха ми някаква поощрителна награда и край. Тази опера не можем да я поставим във Варна. Няма интерес. Представяш ли си? За първи път се пише опера за древната история на този град, и никой няма интерес към нея. А имаше страхотни отзиви от много музиканти за нея!

 Така че – по-добре е да се пенсионирам. Нямам контакти другаде, но ако примерно от Бургас ме поканят, ще направя там фестивал!

 Интервюто взе Гергана Стоянова.