ЕДИН ЕЛИН...

Снимка: Факел

За тези, стаили дъх пред пиара на Цветаева, за тези, които го гледат как се напива със Санд, Пиаф и други мили, за тези, на които им трябва един Елин, отместил се встрани от всички живи, клакьор на миглите й, но и на смъртта...

за тях е следващото интервю, което Елин ни подари броени часове преди представянето на второто издание на „Канела” – онази стихосбирка, която копнеехме да преиздадат, която отдавна живееше само сканирана от опърпани книжки, която се изпращаше вместо любовно писмо, която заживя живот, различен от този на книгите. За тези, които „Канела” не е стихосбирка, а жест, който правят към някого, символ на послание, не книга, а израз на нещо.

           

            Елин Рахнев е роден в София. Съжаляваме, Елине, не се сдържахме – живял е в Бургас в онзи дълъг първи период от живота си, когато се учиш да възприемаш света. И или ставаш поет, или всичко останало. Той е български поет, писател, драматург и режисьор. Освен наградите за литература, Елин е носител на наградата „Аскеер” и два пъти на „Икар” за драматургия, на няколко литературни награди и на международни призове за режисура. Всъщност още дебютната му пиеса – „Боб”, предизвика революция в драматургията. Именно заради нея Елин е сочен за основоположник на постмодернизма в българската литература. Той обаче се отнася абсолютно безразлично към факта.

            Елин Рахнев: Какво за „Канела”?

-                                 - Всичко!

Е.Р.: Аз вече не я смятам за книга, тя се приема по някакъв различен начин. Тя заживя някакъв свой си живот – във фейсбук, в интернет пространството, някакви хора са ми искали автограф на разпечатки на стихотворения от нея, защото вече не я намират по книжарниците. И това, естествено, те прави щастлив – нормално! От друга страна хора са казвали, че след „Канела” не биха написали и два реда. Наистина, има нещо като магия около нея. Макар че аз приемам поезията само като нещо, което се пише, когато имаш нужда; иначе – не!

- Доста време „Канела” я нямаше?

Е.Р.: Аз съм доста нехаен в тези неща. Много време беше необходимо на моята издателка Невена да ме навие да я преиздам. Явно е трябвало, защото се оказа доста търсена. Не съм го очаквал.

- Това прозвуча много Уди Алъновски – той е „над нещата”, когато получава „Оскар”, той не отива на церемонията, защото му е по-важно да свири на кларинет с бенда си в клуба.

Е.Р.: Аз така съм си избрал да живея, и така ще е, докато мога – малко по-встрани от нещата, малко по-наблюдателен към света, малко по-съзерцателен, в последно време и спрях всякаква активност, спрях да давам мнения, съвети...

- Мисля, че е нормално за поет.

Е.Р.: Е да, но аз живея и в друга реалност – театъра, а там човек трябва да се появява от време на време. Там режисьорът зависи от актьорите, изпитва благодарност към тях и не може така да се изолира. Но да приемем, че съм намерил точната доза публичност.

- Когато те видях за последен път, беше от обратната страна на диктофона. Все още беше журналист.

Е.Р.: Продължавам да бъда журналист. И продължава да ми е едно от любимите неща. Аз съм любопитен към света и към хората. В рубриката ми във вестник „168 часа” казвам всичко, за което си мисля. Фиксирал съм се в малки неща, по-незабележими, които за мен са по-мащабни.

- Разкажи ми сега за театъра...

Е.Р.: Театърът е нещо, в което живея, нещо, което обожавам, без което не виждам как бих дишал. Ами... случват се някакви неща, играят се някакви пиеси, случват се някакви неща и по света и това е, нищо повече. Това, което искам да кажа, е че човек когато пише за театъра, трябва да познава осветлението, да познаваш актьорите, трябва да знаеш, че театърът не е литература. Драматургията и литературата са съвсем различни неща. Когато пишеш за театъра, трябва да мислиш за актьора, за сцената, за пространството, за много други неща. Познавам цялата анатомия на сцената.

Съвсем скоро написах една пиеса заедно със самите актьори от хасковския театър – казва се „Дубльори”. Има голям интерес към нея. Това смятам да правя за вбъдеще – да пиша заедно с актьорите. Това ми харесва и ми позволява да бъда доста по-различен. Последно заведох актьорите в едно село и писахме заедно – всичко беше в микрофони, споделяха си, всеки си разказваше своята история.

Имам доста покани за режисьор, но съм решил да го правя само ако намеря някакъв абсолютно мой текст – нищо не ми е „на всяка цена”.

-          Можеш ли да говориш за Кольо Карамфилов?

Е.Р.: Един от моите хора. Ние бяхме братя с него. Много ми е трудно, чувстваш се като инвалид. Всичко ми е било с него, всичко сме правили с него, и когато го няма, се чувстваш ограбен – дори думата не е „тъга”. Но пък хубавото е, че един кръг приятели се грижим да няма забрава около него. Примерно сега направихме една изложба на негови салфетки (изложбата „Обично” в галерия „Червената точка” на рисунки на Кольо Карамфилов, рисувани за негови приятели върху салфетки и подръчни късове хартия). Гледам по-философски на нещата, но пък има моменти, в които не мога да гледам философски, гледам реалистично.

- Илюстрациите в „Канела” са негови...

Е.Р.: Всички книги са ми с негови илюстрации. През октомври ще ми преиздадат старите книги – и те са с Кольо. В осемдесет процента от пиесите ми Кольо ми е бил сценограф.

- И накрая нещо за наградите ти?

Е.Р.: Ми нищо за тях. Те въобще не ме вълнуват. Когато Кольо си отиде, много неща се промениха. И някакви мои остатъци от суета изчезнаха. И така съм много по-спокоен, и затова стоя малко по-встрани от това. Освен това на мен всички тези награди ми се случиха достатъчно рано, в много ранна възраст. Затова и сега съм абсолютно спокоен към такива неща, липсва какъвто и да е напън.

 
Интервюто е публикувано от автора за първи път в сп. "Акцент Бургас"