ИЗДАВАЙТЕ КОПИРАЙТЪРИТЕ!

Голям гняв, драги читателю! И, струва ми се, справедлив. Четящият ще се съгласи – беге-авторите не-ста-ват! С минимални изключения, които са константи.

 Но те са издали вече няколко книги, имат достоен брой значими чуждестранни, повтарям – чуждестранни награди, а причината да натъртя на „чуждестранни” е, че в чужбина е малък шанса да имат рода в литературните комисии; ако имат пък – по широкия свят не е като у нас, там не дават награди и концесии по шуробаджанашка линия.

 Прочее, не само беге-авторите не стават, не стават и голяма част от преводните съвременници. Това, което отвращава читателя от българския автор, е до голяма степен примесено с представата за личността на пишещия. Ето, например, голяма част от представата за Калин Терзийски е примесена със злощастната му алкохолна му слава. А преди да започне да пие отново, го боготворяхме за „Алкохол” и „Лудост”. Кой вече ще го прочете? Само ще го коментираме къде е паднал, как се е овъргалял в тинята… Жалко! Европа даже го награди като млад автор, въпреки че у нас вече беше популярен. Но пък и какво ви пречи Калин Терзийски, когато пие?

 Та, не само беге-авторите не стават. 

Случвало ли ви се е да четете анотация като за Гонкур и Пулицър едновременно, а книгата – по-зле от невръстните опити на турбо-фолк поетеса? Като читател няколко пъти вече оставам с неприятното усещане, че или попадам на стока-менте, или купувам не книга, а стока, и то според опаковката, или че имам абсолютно погрешно схващане за литературата въобще - че това е и дори винаги е било нищо повече от индустрия. От едно известно време следната мисъл витае наоколо – 

ако разменят местата на авторите и копирайтърите, 

пишещи анотациите към книгите, светът ще стане стотина пъти по-хубав.

 Колкото и да се опитвам да не злословя, аз повече към книжле с мръсна чаша за кафе на корицата не посягам! То, горкото, с месеци ми крещя „Не!”, но пуста лакомия… Просто анотациите обещаваха обещаващо! В тях нещата са доста по-подредени – разказват ти в едно изречение сюжета по така структуриран начин, какъвто в книгата не намерих. Освен това – да ти напишат „автобиографично и фикционално, историческо и интимно, дръзко разтваря пластовете на времето и се вглежда в разломите му, спотаили първични сили, стари конфликти и стереотипи”. Да, ама няма такова нещо. Поне не така глобално, както е описано в анотацията, Господ да позлати талантливото перо на копирайтъра й! За съжаление, трагедия е сполетяла авторката, и то такава, каквато никой не заслужава. Но, да, случва се, както се случва на всеки нещо свое драматично. Но личната трагедия за злощастния финал на едно съпружество, разказано от първо лице, поднесена под формата на микс от разочарование, носталгия, идеализация и любовна пристрастеност 

(има ли психиатри тук?) 

доста напомня ексхибиционизъм. Дамски. Ама онзи, в който бабите се оплакват колко са болни и колко хапчета пият. Вижте, доста е деликатно… Но ако в това има някаква поука, то нека бъде поднесена все пак! Подходящи форми има – като се започне от сюжета, образите, изграждането на диалозите, и така нататък, и така нататък… Иначе така си е просто изложение от клюкарски вестник, съжалявам! С други думи – на мен „Гръцко кафе” на Катерина Хапсали не ми харесва, не ви я препоръчвам.

 Ако излезем от личното преживяно, нещата… остават същите. Същият сюжет – интимна история, разочарование, лична драма – описан този път не от първо лице, и то от разстоянието от един век назад. Обещаващо, ако имаме предвид участниците в историята – променилия психологията Зигмунд Фройд и неговата балдъза Мина Бернайс, която, освен пикантерията, е и двигател на голяма част от по-късната му работа. Там е работата, че езикът, сюжетът и… всичко е в стилистиката на предишния пример. Ами… разочарование. А как обещаваше анотацията! Абе… с други думи, „Любовницата на Фройд” на Карън Мак и Дженифър Кауфман също не ви я препоръчвам.

 А иначе дядо Вазов бил за изхвърляне от учебниците, както и клетия Омир, че били стари… 

Е, а какво да четем? 

 Оставям те, драги читателю! След серия едва преглътната „съвременна литература”, току-що преоткрих Свобода Бъчварова. То е история, то е политология, то е задълбочено изследване на исторически, политически и финансови личности, да не говорим за описания, за съвършено изградени диалози, а образите, образите… Да, за „Земя за прицел” говоря! А ако ви се чете нещо по-комично – „Опасен чар”, пак Бъчварова. Уудхаус пасти да яде!