ГЕОРГИ ДЮЛГЕРОВ: „ВРЪЩАМ СИ ДЪЛГА КЪМ БУРГАС“

Снимка: Дневник

 За него в Уикипедия пише, че е роден в Бургас, Царство България. Романтично, но и вярно, тъй като това се е случило през 1943-та, по време на Втората световна война. 

Освен че изпитваме безкраен респект към професор Георги Дюлгеров, режисьорът на „Мера според мера“, „Авантаж“, „Козелът“ и доста други филми, фактът, че е живял и познава Бургас от времената на митичния му артистичен дух, ни оставя с впечатление, че се срещаме с легенда. Е то си е истина...

 Срещата с големия режисьор се случва по време на домакинството му на „София филм фест на брега“ в залата на друг митологичен „градски герой“ - Драматичен театър „Адриана Будевска“. Невнимателният ни редактор без малко да се настани на стола на самия Георги Дюлгеров – с извезаното му име на облегалката. Няма значение, в последствие й се падна честта да седи на този на дъщерята на режисьора – Елица Дюлгерова.

 Георги Дюлгеров (Г. Д.): Седим върху столове, върху чиито облегалки са изписани имената на дарителите на общинско кино „АБ“. Когато навремето се разбра, че последното кино в Бургас - „Тракия“, ще престане да бъде кино, проведохме един фестивал в залата на Кукления театър. Хората бяха гостоприемни, но това не е фестивална зала. Тогава направихме кампания за общинско кино. Исках хората от Бургас да се обвържат по някакъв начин с нея, затова обявихме дарителска кампания. Сега тези три реда от залата са с изписани имена на дарители.

 - Вие сте роден тук и познавате града от едно по-различно време – когато Бургас е бил артистичен град, град с онзи прословут дух на творците, за който и до ден днешен се говори...

 Г. Д.: Седим в залата на театъра – това е повод да кажа, че ако не беше този театър, и мен нямаше да ме има като режисьор. Тя беше същата зала, много малко е променена, същата сцена, същата завеса. Този театър мен ме възпита от малък – родителите ми ме водеха тук да гледам представления и по някакъв начин усетих влечение към това, което се случва на сцената, и към света на тази магия. А след това, като пораснах и станах по-самостоятелен, в прогимназиалните години, вече бях активен участник в обсъжданията, които се правеха – говоря за онзи голям театър през 1957-1959 година, театъра на Леон Даниел, Вили Цанков, Юлия Огнянова, Методи Андонов. Дори съм участвал в една постановка като масовка на Юлия Огнянова. Тази малка притча за театъра всъщност разказва за този град от моето детство, който и тогава, и сега, имаше апостоли. И аз искам да кажа, че дължа на града и на театъра нещо, което сега връщам. Изплащам си дълга.

 - Идвате ли си често в Бургас?

 Г. Д.: Бих искал да си идвам много по-често и ако можех, щях да го правя, но преподавам в Нов български университет и не мога да си позволя да отсъствам. Аз обичам тази си работа и се занимавам с мерак със студентите. Така че си идвам във ваканциите, и в тази ваканция, която си взимам по време на фестивала. А иначе летата съм си тук.

 - Попитах за това с цел – имате ли виждане какво му е нужно на Бургас, за да стане най-вече град на културата и изкуството, както беше някога?

 Г. Д.: Мисля, че трябва да има баланс между проявите, които са насочени към така наречена „масова култура“, и тези, насочени към създаване на естетически вкус. Разберете, развлечението няма нужда да бъде възпитавано. То си е като дивия бурен – расте си и без да го садиш. Докато естетическият вкус е като плодните стръкове – тях трябва да ги напоиш, да се грижиш за тях, да ги освобождаваш от плевелите. Възпитанието на вкуса е като всяко обучение. То изисква един дълъг процес, и това е необходимо не само на Бургас. То е необходимо на цялата страна. Да има повече подобни прояви. Аз и затова съм се вкопчил в този фестивал – защото виждам смисъла. Тази вечер дойдоха хора, повечето от които аз вече познавам. Години наред те идват! Значи това са хора, които имат необходимост от този фестивал. Просто трябва да има диференциран подход към различните типове култура – има култура за развлечение, масова култура, и има култура за възпитанието на духа, висока култура. Нека да не се страхуваме от това понятие.

 Текстът е публикуван от автора за първи път в сп. "Акцент Бургас".