 | |
|
Кратък
профил:
Име:
Казуо Ишигуро
Дата
на раждане: 8 ноември 1954
Място
на раждане: Нагасаки, Киушу, Япония
Професия:
писател
Господин
Ишигуро, някога откривал ли сте ваша книга в книжарница за книги „втора употреба”?
Да. Това е тежко.
Когато влизам в книжарница за книги „втора употреба” в провинцията в Англия или
на някакво такова място, ако имат там моя книга, аз си мисля, „Е, това е
направо обидно! Някой не е пожелал да запази книгата ми!” (Смее се.) Но ако не намеря книга, тогава също се чувствам обиден.
Мисля си, „Защо хората не си обменят моите книги? Защо ги няма в тази
книжарница?”
Дали,
за да си писател, трябва да си дебелокож?
Да, например жена ми не
би могла да бъде груба. Започнах да работя по последната си книга, „Погребаният
великан”, през 2004-та, но спрях, след като показах една малка част на жена си.
Тя каза, че било боклук. (Смее се.)
Проблемът е, че когато тя ми стана гадже, не бях писател. Това беше преди дори
да бях започнал да пиша изобщо. Така че когато тя чете написано от мен, тя все
още мисли за мен като за онзи току-що завършил студент, който мисли, че един
ден ще стане писател.
Никога не бих си
позволил компромис по отношение
на същината, за
същността на проект.
Дори
след като спечелихте наградата „Букър”?
Тя не се респектира и
ме критикува точно по същия начин, по който го правеше, когато бях все още
непубликуван и тепърва започвах. Има нужда да бъде много стриктна. Ние сме
спорили за мои книги, за книги на други хора, за филми, които сме гледали, за
пиеси, на които сме ходили, от 1980-та – 35 години! Има неща, за които съм
съгласен с нея, и някои, с които принципно съм несъгласен. Така че някои неща,
които тя казва, не взимам на сериозно, но има други, които знам, че трябва да
приема сериозно. Има определени области, в които е много силна.
Но
никога не бихте направили компромис с вашата гледна точка.
Не, никога не бих си
позволил компромис по отношение на същината, на есенцията на проекта, идеите или
сюжетите. Това не е нещото, за което жена ми се опитва да ме критикува. Винаги
е по отношение на изпълнението. Тя казва, „Не трябва да правиш точно това. Знам
какво се опитваш да направиш, но няма да успееш.” Не мисля, че някога ми е
казвала „Фактическата визия на книгата ти е погрешна.”
Защо
толкова дълго време не издадохте „Погребаният великан”? Струва ми се, че
започнахте работа по книгата преди повече от десет години.
Често спирам работа по
книгите и ги изоставям за няколко години. С „Никога не ме оставяй”, предишния ми роман, имах три прекъсвания. Свикнал съм, когато пиша, да нахвърлям нещо, да
го изоставя и може би след две-три години да се върна на него… Нещата тогава са се
променили. Обикновено въображението ми се променя и мога да мисля в
различен контекст или да го направя по различен начин. Може да изглежда
подобно, може да изглежда съвсем малко по-различно, но има различно значение.
Това ми се е случвало преди, така че не изпадам в паника, когато някой казва „Просто
го нахвърляй.” Защото знам от личен опит, че това работи най-добре.
Как
се чувствате, когато най-накрая приключите книга?
Забавно е това, което
казвате, защото никога не съм имал момент, в който да се почувствам „Ах,
приключих!” Гледам футболистите в края на мача, знаете, финалното изсвирване, и
те печелят или губят. До тогава те са дали всичко и в този момент те знаят, че
всичко е приключило. Това е смешно за автора. Никога няма финално изсвирване.
Не е кой знае колко впечатляващо.
Защо
не?
Ами, дори след като
книгата бъде публикувана, нещата търпят промяна. Откакто британското ми издание
излезе, например, различни преводачи са отправяли запитвания - те са много стриктни по отношение на малките
детайли. Изслушвам коментарите им и тогава променям малко повече. Когато излиза
ново издание, се чувствам, все едно е финално такова, и не мога да спра. Защото
е твърде късно, това е финалното изсвирване! Няма истински триумфален момент.
Никога няма финално
изсвирване. Не е кой знае колко впечатляващо.
Изпитвате
ли натиск да пишете повече? Публикували сте само осем книги за целия тридесет и
пет годишен период на кариерата си.
Взех това решение в началото на кариерата си –
няма значение какъв е броят на книгите в света. Имах такава дискусия с моя
издател от „Фабер и Фабер”, Робърт Маккръм, човекът, който ме откри. След
първия ми роман му казах „След колко време трябва да публикувам втората си
книга?” А той ми отвърна, „Ами, за твоята кариера е добре да публикуваш
книга на всеки две години.” Винаги си го спомням, защото все още сме много
добри приятели, и той винаги казва, че това е било глупав съвет! Но помня какво
си помислих тогава – „Това ми е невъзможно.”
Обикновено
креативността не може да бъде насилвана.
Реших точно тогава, че
няма да допринеса числено за литературата; това, което трябваше да опитам да
направя, е да създам книги, които са малко по-различни от книгите, които вече
съществуват. Какъв е смисълът да се добавя още към тази огромна планина от книги,
освен ако не са съвършено различни? Стенли Кубрик ми беше пример за подражание.
Той може да изразходва много време, мислейки за проект, и всеки филм може да бъде
съвършено различен. Помислих си, „Аз трябва да бъда като Кубрик. Ще го правя
толкова дълго време, колкото имам нужда.” Това ще ми позволи да изграждам нов
свят всеки път.
Какво
създавате първо, историята или света?
Избирам си според
нуждите на историята. И всъщност, това често ме води през трудни ситуации. Често
имам история, но не съм решил къде трябва да бъде мястото, в кой времеви период
трябва да бъде разположена. Имам чувството, че избирам скаутско местоположение,
като във филм, карайки през провинцията. Обстоятелствата, а това включва
времето и къде се намираме географски, са главните ми условия в разказването на
историята. Така че започвам много интересно създаването на този малък свят. Но
музиката също е много важна за начина, по който разказвам.
Как
така?
Трудно е да обясня как.
В музиката, особено ако се потопиш в определена песен, дори ако в нея няма
думи, започваш да усещаш определен вид емоция, която съществува в песента. И
когато пиша, това, което се опитвам да направя, е да предам определена част от
емоцията или определен вид настроение. Така често откривам себе си, мислейки за
атмосферата на определена песен, която харесвам като близка до емоцията, която
искам да уловя.
Ако се потопиш в определена
песен, дори ако в нея няма думи,
започваш да усещаш
определен вид емоция, която съществува в песента.
Какво
можете да предадете без думи?
Пътувах през последните
няколко дни и по някакви причини мислих за любимото си парче от Кейт Джарет,
пианистът, който усещам да е уловил нещо от по-възрастен човек, гледайки назад
към своята младост. Това е един инструментал, няма думи, така че мислех как бих
искал да хвана тази история в романа, който смятам да започна. Имам нужда от
някаква такава атмосфера: смесица от съжаление и гордост. Но можеш само да
хванеш това чувство чрез слушането на музикално парче.
Как
можете да преведете емоция от музикално парче чрез думи на страница?
Проблемът на
романистите е в това, че ние използваме думи като оръдия на труда, а думите
често са използвани в есета или доводи; изкушението е да мислиш че трябва винаги
да мислиш в условия на интелектуални модели. И, разбира се, това е важен аспект
от писането на роман, но е също важно, мисля, за романиста, да използва
въображението си както музикант, композитор или художник би го използвал, в нелогичен
порядък. Мисля, че е много важно за мен да не бъда просто интелектуален
писател.
Превод: Гергана
Стоянова
Няма коментари:
Публикуване на коментар