ПРОСТО ПЕТЯ ОТ "ДЮН"

Една от първите градски легенди - балет "Дюн", навършва тази година тридесет. По случай случката танцовата компания планира през февруари юбилеен спектакъл - кадри от архива им, премиера на два кратки танцови филма, наречени "Сън наяве", съпорт от страна на "Рап нация" и още, и още... И ветераните, и ветераните от "Дюн"...
Не мислете, че са грохнали пенсионери - те почнаха да танцуват още като деца, сега са просто млади хора. 

 Но - по същество. За юбилея им "Artisto" черпи с едно интервю с душата на компанията - Петя Стойкова, или както си я знаем - Петя от "Дюн". 

 Интервюто беше публикувано за първи път от автора под заглавието "FLASHDANCE... WHAT A FEELING" в списание "Акцент Бургас". Фотографията е от личния архив на Петя Стойкова.

            Помните ли Дженифър Бийлс като Алекс във „Флашданс“? И въпросът, който цял свят си зададе по времето на сцената с конкурса (ооо... и след това – култовата водна феерия!) - „Тя наистина ли танцува?!?“ Ние познаваме някого, който... може така!

            Петя Стойкова. Иначе – Петя от „Дюн“. И двете говорят много на бургазлии. Познават я – нея, както и нейните момичета и момчета, които от трийсет години са градски легенди. Те, в тяхното общо цяло – балет „Дюн“. Гледахме ги по празници, на събития, ходихме „да викаме за тях“, даже се фукахме, че „познаваме балет „Дюн“... Само това последното е достатъчно, за да оценим и отсечем – те правеха градска субкултура, влияеха на атмосферата в Бургас, те бяха и са бандата танцьори, на които подражаваше цяло едно поколение на Бургас. И докато ги гледахме, после докато въртяхме пируети, се питахме - „Тя наистина ли танцува?!?“

            Днес с Петя (с хлапашкия чар от преди трийсет години) се срещаме и разговаряме за всичко онова. За танца, за „Дюн“, за градската култура и за семейството й. И виждаме как... времената, създали Петя и „Дюн“, не са отминали.

            Петя Стойкова: Занимавам се цял живот с това, което обичам да правя, и „Дюн“ е изражение на това. От дванайсет годишна го правя. Като деца моята тайфа се изкуши от един танцов филм - „Божествени тела“. Това беше филм за жена със студио за аеробика, но за нас това беше танцуване, не спорт. Започнахме да й подражаваме. Постепенно за мен това се превърна в професия. Сега „Дюн“ представлява много неща – школата, която направихме десет години по-късно, моята професионална работа като хореограф, спектаклите, които правя, и приятелството, което имам с тези хора. Междувременно направихме и сдружение „Танц БГ“, с което създадохме няколко много значими проекта за съвременния танц в България.

            Ами, това е – тази година имаме юбилей! Навършваме трийсет години!

-Как избрахте името на балета?

            П.С.: Друга много сладка история. Навремето първият популярен съвременен балет в България, „Веда“, ни кръстиха така. Бяхме им фенове, бяхме най-заклетата им агитка. Много ни повлияха, дори с наставления. Помолихме ги да ни измислят име, и те го свързаха с дюните, морето, както и с музиката от филма „Дюн“, върху която бяха поставили хореография.

            - За моето поколение бяхте нещо като първата градска легенда.

            П.С.: Това е страхотно - да си градска легенда! Ами ние бяхме като секта! Аз си давам сметка как сме изглеждали – обличахме се еднакво, имахме много силна връзка по между си, личеше си, че сме банда. И сме преживели страхотни неща заедно, например ми се е случвало полицията да ни гони, защото танцуваме на улицата. Искаха да ни вземат касетофона – истински филм! Това беше преди „промяната“.

            - За вас е страхотно, но за нас, от другата страна, беше още повече. Бяхме повлияни от „Дюн“ - мнозина ви подражаваха! Спомням си как всички си обръснахте главите и това стана мода след това.

            П.С.: Много ми е приятно да чуя, че е станало мода след това – имаше такъв случай, за едно представление си обръснахме главите. Много изненадващо ни дойде – като излязохме на сцената, видяхме, че всички бяха с къси коси.

            - Кои бяхте ядрото и какво се случва сега с тях?

            П.С.: Много са тези, с които започнахме. Някои продължават да се занимават с танц, повечето – не. Някои се изпоожениха помежду си. Приятелството остана.

            Сега всеки е нанякъде. Аз съм почти сама. С Ицо Черния* работим заедно. Аз продължавам да правя професионални проекти с различни танцьори. Развивам школата – в нея имам страхотни деца. Имаме много награди, ако това е мерило за успеха ни. Основното нещо е, че има много голяма любов между мен и децата, между децата и танцуването.

            - Те спечелиха сега награда...

            П.С.: Това, което ни предстои, за мен е много сериозно и важно, защото не съм ходила до сега на такова състезание. Участвахме в квалификация за световно първенство и спечелихме право да участваме в него. Освен това  и спечелихме награда за хореография, което за мен е огромно поощрение, тъй като журито беше международно и изключително ерудирано. Развълнувана съм, защото изказаха много положителни думи за моята работа. Предстои ни да отидем на това световно първенство в Хърватска и да се борим с петдесет и пет танцьора от петдесет държави. Не знам дали ще успеем да се наредим на първите места, защото наистина е много високо нивото! Но ще пробваме.

            Това със състезанието за мен е голяма битка. Първо защото децата, които уча, не са участвали на толкова сериозен форум. За тях е много голямо преодоляване на препядствие да стигнат до такова състезание, да си повярват, че въобще могат да направят такова нещо. Също и чисто организационно е кошмар да се организира!

            - Балет „Дюн“ определено правеше градска култура. Спомням си, правехте филм в празния басейн на Младежкия дом. Имахте много масови прояви. Целенасочено ли го правехте?

            П.С.: Относно градската култура – просто много обичам да правя събития, които наричам „танцови игри“, по повод различни събития. Това са импровизирани спектакли в градска среда. Включвам танцьорите от балета. Става дума за много прости неща – влакче от ръце и преминаване през центъра на града. За мен това е някаква радост от случването, от изкуството, от живота, от общуването. Много ми е интересно как бих могла да повлияя на градската среда пряко, с поведение. Това е като линия в моята работа и много ми харесва да правя такъв тип акции и пърформанси. Това ми е много интересно и искам да правя такива случки. Ще продължа сигурно да ги правя, просто трябва да има удомен момент или събитие.

            - Как се справяш със семейството и с балета едновременно?

            П.С.: По-скоро фамилията се наглася според работата – жал ми е да го кажа, но на практика така се получава. Аз имам късмета и щастието да имам две страхотни баби – майка ми и свекърва ми. Те ми помагат и си давам сметка, че без тях не бих могла да работя. Истината е, че не правя разлика между работа и живот, работата е начинът ми на живот. Ако спра да работя, трябва да спра да живея – и, слава, Богу, семейството ми го разбира и ми помага и подкрепя – и съпругът ми, и майка ми, и свекърва ми... Благодарна съм им, че оценят, че това е част от мен. Убедена съм, че човек трябва да прави нещата, които харесва и обича, и не да ходи на работа, а да ходи и да върши „неговото си нещо“. Трудно е, но е нормално. И децата ми са повлияни от това дори. Дано само да не ме обвиняват някой ден за тоав, но пък аз го правя гордо и уча децата си, че не може обстоятелствата да те командват, а ти трябва тях да контролираш.

* Христо „Ицо Черния“ Андонов е ръководител на бургаския брейк клуб „Black style“.