СТЕФАН РЯДКОВ: „АКО НЕ ВЛЯЗА ДО БОЛКА В ОБРАЗА, НЯМА ДА СЕ ПОЛУЧИ!”

Фотография: "24 часа"

ЕДИН РАЗГОВОР С АКТЬОРА СЛЕД ПОСТАНОВКАТА „ЖЕНА МИ СЕ КАЗВА БОРИС”

 Женен е за Ернестина Шинова. Ама само в пиесата „Жена ми се казва Борис”. Не, персонажът на Ерна не се казва Борис, на сцената тя си е все такава прелестна, изящна дама, каквато е в живота, а мъжът й, Стефан Рядков, всъщност е провинциален пенсиониран зъболекар, чието име така и никой не запомни. 

Пристигнали са в Париж, за да купят апартамента на Жорж и Беатрис Отфей, но се натъкват на Жорж и жена му Борис. Жена му Борис всъщност е Румен Угрински, и помага на Станимир Гъмов, т.е. Жорж, да измами любовницата му Катрин, или Жанина Дончева, че разговаря с жената на Жорж, която пък е Диана Любенова, и междувременно възниква и нуждата да метнат и мъжа на Катрин, Руже, бивш десантчик и настоящ Петьо Петков – Шайбата, ъъъ… искахме да кажем, парижки разбойн… т.е. бизнесмен от автомобилния бранш.

 След цялата тази каша Стефан Рядков сваля френските си мустачки и излиза от шеметната каша, в която е въвлечен неволно, и от която се измъква след як мариз от Шайбата, т.е. Руже, сбъркал го за любовника на жена си Катрин. За да застане пред диктофона на „Artisto”. Да си поговорим за комедията, за Бургас и дори за Петьо Пандира… Да, Стефан Рядков помни Петьо Пандира!

Гледайте откъс от "Жена ми се казва Борис" ТУК и ТУК.

Artisto: Та, как се казваше героят Ви? Никой от останалите персонажи не запомни името му.

Стефан Рядков: Героят ми се казва Хюго Тродал.

А: Сигурно е трудно да играеш комедия. Актьорът е на работа и работи това „да му е смешно на зрителя”.

СР: Най-трудно се прави комедия, но всъщност още по-трудно се играе комедия. Защото ти трябва да си на сто процента сериозен, за да може публиката да се залива от смях.

А: В тази постановка на сцената излизате цяло съзвездие актьори. Професионалисти сте, знаете какво правите, но въпреки това – лесно ли се сработихте?

СР: Да, все пак преди този проект ние сме работили заедно, познаваме се много добре, знаем кой какви възможности и какви качества има, така че не беше толкова трудно за нас. Трудно беше за режисьора.

Стефан Рядков (или Хюго Троабал) изяснява ситуацията,
след като е изял боя вместо Гъмов (Жорж).

А: Щом споменавате режисьора, да попитам нещо и за него – авторът на пиесата, Рафи Шарт, е дошъл в България и ви е гледал в интерпретацията на Владлен Александров. В интервюта той много похвали работата му, но бихте ли споделили от първо лице емоцията му?

СР: Да, Рафи Шарт пътува навсякъде по света, където се играе негова постановка. Беше впечатлен от реакциите на публиката и от начина, по който сме направили неговия спектакъл. Той каза, че това е най-добрият спектакъл на тази му пиеса от цял свят до сега. Видяхме се всички с него, той сподели впечатленията си, сподели и какви са били мислите му за всеки един от героите, докато е писал пиесата. Беше много приятна и задушевна среща.

Повече за пиесата можете да прочетете ТУК.

А: Разбрах, че е писал тази пиеса конкретно за парижани…

СР: Всъщност всичките му творби са такива. Той черпи вдъхновение от истински ситуации, които са му се случили конкретно на него. По този начин е написал тази история, и също сподели, че и останалите му пиеси са написани след определено преживяване, което е изпитал.

А: Това, че на пиеса, писана за французи, българи се заливат от смях, прави ли ни близки по темперамент и манталитет, или се смеем просто защото смехът е универсален, глобален?

СР: Всъщност до голяма степен сме адаптирали пиесата за нашата среда, за нашата реалност и за нашия бит, въпреки че героите са французи и действието се случва в Париж. Но и французите са също толкова шантави, колкото сме и ние, и затова нещата придобиват такъв характер. Наистина Рафи Шарт казва – да, това, което вие играете, се случва в действителност и на французите. Оказва се, че няма никакво значение къде се развива действието.

А: От кога играете „Жена ми се казва Борис”?

СР: Премиерата беше на високосния ден 29-ти февруари 2016-та. Преди да приключи 2016-та бяхме изиграли седемдесет представления.

А: С тази постановка спечелихте много награди…

СР: За нас най-голямата награда е публиката. Тъй като ние не сме в категорията на държавните театри, нас не ни оценяват екипите, които оценяват „Икар”-ите и които правят „Аскеер”-ите, така че съм напълно искрен, когато казвам, че най-голямата награда е тази, която се случва в залата.

А: Един вероятно много банален въпрос, но все пак е любопитно – когато играете даден образ, има ли нещо от него у Вас?

СР: Неминуемо е! Ако не вляза до болка в образа, няма да се получи! Вие гледахте постановката – аз понасям такъв бой, че аз, като актьор, ако не съм готов, ако физиката ми не е готова за това, ако не съм дълбоко в образа, това няма как да стане.

А: От Бургас сте. Помните града от „някога”, нали?

СР: Разбира се, че го помня. И съм изключително щастлив, че Бургас доби такъв невероятен облик. Няма друг еквивалент, наистина! Да вземем най-обикновените неща – не съм виждал никъде такива спирки, не съм виждал никъде така осветени улици, толкова цветни сгради с красиви фасади. Както казваше навремето Петьо Пандира, емблематична личност за Бургас, „Бургас като Бургас”.

А: Ама Вие помните Петьо Пандира?

СР: Естествено, че го помня!

А: И за финал?

СР: Бургазлии, обичайте си града и го пазете! Той е перла в Черно море.

Интервюто взе Гергана Стоянова.