В ТОЗИ ГРАД, В КОЙТО АЗ СЪМ РОДЕН...

 Далеч, далеч назад във времето, толкова назад, че нито един член на екипа ни не е бил роден (а може би и ти, скъпи читателю), една песен озвучи един филм.

 И за да преминем към същината на „Имало едно време...“, директно си казваме, че става дума за неща, които може и вашите родители да не са чували – старата песен на българската рокгрупа „Тангра“ и черно-белият филм „Момчето си отива“. А защо се занимаваме с нея – защото тя е символът на безвремието, така захарно залепнало по улиците на Бургас...

            „В този град, в който аз съм роден

            за мнозина навярно е скучен,

            разпиляваш се ден подир ден -

            просто няма какво да се случи.“

 Там е работата, че именно в този град, в който тръгваш по главната улица и просто се движиш бавно, бавно... така че да не знаеш колко е часът, а слънцето все да стои горе, на едно и също място, без да те кара да бързаш, е смисълът на целия живот. Не това, че няма какво да се случи, а че това е нещото, което се случва. Във всеки един момент, на всяка една маса на улично кафене, това, че времето не „тече“, е смисълът на този град. Това, че не бързаш. Това, че живееш бавно. Това, че животът не те „изплюва“, ако не се надбявгаш със стрелките.

 В този град, в който и ние сме родени, има няколко неизменни величини. Това, че ако ти е нужен някой, заставаш някъде по протежението на булевард „Богориди“ и чакаш той да мине – и той минава. Това, че ако пропуснеш среща, отиваш „на Часовника“ на следващия кръгъл час и този, с когото си се разминал, също идва. Това, че ако си сам, идваш на втори пост на плажа, или вечер на „Плочата“, и никога, никога повече не оставаш сам...

 Но това е минало. Някои от нас още не са били родени.

 Обаче днес дискотека „Плочата“ е един бар, чието име ще ви издадем, ако ни дочетете до края; освен на „Богориди“ има още едно място, през което минават всички; а това за „Часовника“ - е, то още си е валидно! 

 Ако не е вярно, то това не е този град, честно!

 Като за начало ви препоръчваме да пробвате следното – тук, на следващите страници, ще намерите няколко много интересни местенца. Опитайте да отидете няколко пъти, три пъти е достатъчно като за начало, в три последователни дни, и да седнете просто така. Сами, на маса. Или на бара, както ви е удобно. Ще забележите, че на четвъртия път ще ви донесат това, което обичайно поръчвате, по начина, по който го консумирате. И ще ви се усмихват и поздравяват приятелски всеки следващ път, когато отидете там. Идете там няколко поредни дни и ще сформирате ваш приятелски кръг – с персонала, с хората, които пият там сутрешното си кафе, с минувачите, които в един и същи час минават по улицата отпред. И някак си напрежението от деня, от бързането, от ритъма ще отлетят от само себе си. Не че няма да имате задължения – те просто няма да ви тежат повече. Ще влезете в така типичния лежерен, спокоен бургаски живот. И не забравяйте да усещате – този град за мнозина навярно е скучен, но няма нищо по-хубаво от това да живееш бавно.

 И още малко от безвремието на този град от „онази“ песен, „в който друго, освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи.“

 Текстът е публикуван от автора за първи път в сп. "Акцент Бургас".